Намирам по нещо тъжно в автобусите.
Дали защото са пълни с хора, преминали през нашия живот, които си заминават и продължават по пътя си като по някакво тайно разписание на вселената?
Или защото идват и си отиват. И постепенно се забравят. Едни обикалят несломено еднаквите улици, надяват се да намерят всяко напуснато място както са го оставили. Други се опитват да стигнат до нови места по старите улици. Само че местата се променят. Спомените се променят. Хората също. Докато не дойде моментът, в който някой решава да си замине.
Ала тъжното не е в това. Не е в металите на четири гуми, скърцащи по закърпения асфалт, който вече за десета година се ремонтира през есента, с цел да бъде съхранена пътната връзка. Не е в хората, които махат на старата гара, изпращащи своите близки и будят топли чувства във всяка погледнала ги душа. Не е в онези, които пътуват сами и наблюдават самотно махащите непознато-чужди близки през прозореца на заминаващия автобус. Не е и в изгубения ни отдавна детски смя ...