Събуждам се...  

Разстроено пиано. Стара, позната мелодия. Кървящи сълзи върху бяло-черните клавиши. Меланхолията се разхожда като аристократка из стаята. Мухълът дебне като контрольор. Дори кактусът вехне от тази мелодия. Тъгата се е пропила навсякъде. Из цялата къща.  

И дочувам тази тъжна мелодия. Колко хубаво би било...  

Пристъпвам на пръсти. Открехвам вратата на стаята. Завесите са тъмни. Непрогледен мрак. И един рубинен пръстен, захвърлен в ъгъла. Заслушвам се в мелодията. Наистина ми е позната отнякъде. До фа ми ре... ла сол ми фа... от очите ми се отронва първа сълза. Стара е тази мелодия. Гласът е ням. Все същите ноти. Все същият въпрос и все същият отговор. “Можеше ли?” и “Никога”. Присъствието на Тъмнината се откроява повече от моята бяла рокля. Тя ли остана единствената посетителка на този пианист? Тя ли е новата му любима?  

Понякога най-трудното е да живееш в реалността.  

Крия се зад бетонната колона. Сякаш всичко във въздуха, дори и кактуса... ми нашепва да бягам... от онези прогарящи очи. Да се пазя от тях. Сякаш са онази гума, която може да изтрие с лекота всичко, което съм постигнала. И всичко, което съм.  

И той захвърля тъжните ноти из въздуха. Една от тях навлиза в мен. Дълбоко. Влюбва се в мастилото във вените ми. И остава там...  

Ах, колко хубаво би било...  

Пианистът става от пианото. Черното наметало се свлича от раменете му. Попило стоновете на Тъмнината... Аз търся.. търся онази светулка. Която ще ми покаже пътеката. Която ще ме отведе на пътя. Отреден за мен. Онзи красивият, който заслужавам. Далеч от онзи пианист, който насажда тъмните си мелодии в сърцето ми.

Далече, далече...  

Ти ли си онзи пианист? Ти ли ме будиш нощем? За теб ли се оглеждам денем? Ще си вземеш ли подаръците, които ми подари? Тъга, разочарование, отчаяние, гняв. Ще ме пуснеш ли да последвам онази светулка? Ще ме оставиш ли да извървя пътя си? Щастлива. С акордите на някой китарист. Свирещ баса върху кожата ми... Под приглушените светлини на някой бар.  

Писано ни е да се обичаме по всички възможни начини, само не и в реалността.  

Ще ме пуснеш ли? Да изживея живота си. Така, както и двамата знаем, че заслужавам. На топло. Някъде на юг. До някоя река. Далеч от морето на опияняващото отчаяние на твоя север...  

Моите залези копнеят за своя изгрев. Моите истории копнеят да излязат от света на въображаемото. Защото... съм твърде светла, за да живея в дебрите на мрака ти.  

Нека изплуваме от нашата тъжна, почти невъзможна мелодия...