Събуждам се...
Разстроено пиано. Стара, позната мелодия. Кървящи сълзи върху бяло-черните клавиши. Меланхолията се разхожда като аристократка из стаята. Мухълът дебне като контрольор. Дори кактусът вехне от тази мелодия. Тъгата се е пропила навсякъде. Из цялата къща.
И дочувам тази тъжна мелодия. Колко хубаво би било...
Пристъпвам на пръсти. Открехвам вратата на стаята. Завесите са тъмни. Непрогледен мрак. И един рубинен пръстен, захвърлен в ъгъла. Заслушвам се в мелодията. Наистина ми е позната отнякъде. До фа ми ре... ла сол ми фа... от очите ми се отронва първа сълза. Стара е тази мелодия. Гласът е ням. Все същите ноти. Все същият въпрос и все същият отговор. “Можеше ли?” и “Никога”. Присъствието на Тъмнината се откроява повече от моята бяла рокля. Тя ли остана единствената посетителка на този пианист? Тя ли е новата му любима?
Понякога най-трудното е да живееш в реалността.
Крия се зад бетонната колона. Сякаш всичко във въздуха, дори и кактуса... ми нашепва да бягам... от онези про ...