Наближаваше рожденият ден на майка им. Седемдесетият. Събра се домочадието да решат – какъв подарък да ù направят.
- Сервиз! – плесна с ръчици, все едно отупваше тесто от месестите си пръсти, снахата Мира. – На Кауфланд има едни…
- Глупости! – сряза я мъжът ù. – За какво ù е сервиз на нея, бе? Кого ще посреща, та сервиз?
- Ама, Мите, то за спомен се дава… - опита се Мира да обясни, но срещнала погледа му, подсмъркна и затихна.
- Една нощница? – предложи средният брат. – Има едни страхотни бархетни, с къс ръкав, като на Ленчето…
- И ти не мислиш с главата си! – сряза го жена му Елена, счетоводителката. Очилата върху слабото ù, продълговато лице, придаващи ù нахакан и делови вид, проблеснаха строго. – Нощници на всеки празник ù даряваме. Трябва да е нещо запомнящо се, кой знае колко ù остава още на жената. - Срещнала неодобрително-изплашените погледи на останалите, знаейки, че мислят като нея, добави това, дето те не смееха:
- Ами така де, на години е все пак! Има ли смисъл да се охарчваме за нещо, което няма да ползва. В нощница ли смятате да я погребете един ден?
Замислиха се. Всъщност беше права. В тия времена на повсеместна криза, човек трябваше да пазарува умно и практично. За какво ù е на възрастна жена сервиз или бархетна нощница? Вече има три, дали ще ù стигне времето да ги износи? Тогава – какво?
Големият син, Йордан, който се бе нагърбил с изглеждането ù – срещу апартамента, каза:
- Ще си ида утре до село да видя в сандъка ù – какво има, какво не за погребението, защото, казвала ми е: “Един ден като се случи, да не се чудите и маете, приготвила съм си за умирачка дрехи. Да не ме срамите пред хората, прилично да изглеждам.”
На другия ден се чуха по конферентната линия трите семейства:
- Ало, Данчо е. Ми, има си жената.
- Какво има, кажи де? – нетърпелива бе Елена.
- Жилетка, фусти някакви, пола, обувки лачени, балтон, дори шапка и ръкавици.
- Хм! Лачени обувки, балтон… Дрън-дрън! Кой сега носи такива неща? – изръмжа Митко. – Предлагам да ù сменим дрехите за умиране.
- Аз ù знам размера – изчурулика Мира.
- Мой познат – дълбокомислено заговори Елена и всички се вслушаха в гласа ù. – има магазин към погребалното си бюро. Там предлагат костюми за еднократна употреба. Мислете с главите си, ей! Криза е! Всички имаме деца.
- Евтини ли са? – запита Митко.
- Евтино! Кое днес е евтино? – сряза го Йордан. – Ами да се молим Ленчето да направи нещо по въпроса.
- Така! Значи! – деловитостта ù нямаше равна – не напразно бе счетоводител в голяма столична фирма – Ще се срещна с Тодоров, моя познат и собственик, ще разговарям и ще ви информирам.
На следващият ден се чуха отново:
- Елена съм. Ето какво е положението. Само костюмът е стотина лева.
- А-у-у-у! – плесна с ръчици Мира.
- А-у-у-у! – начумери се Йордан.
- Бах маа му, скъпо…- изпъшка Митко.
- Обаче! – гласът на Ленчето прозвуча тържествено, като фанфар, повдигащ духа на обезверената семейна армия – Обаче, има начин да минем по-евтино.
- Я кажи, кажи? – наостри уши Мира и остави тестото.
- Айде де, разказвай, не ни изпъвай повече нервите! – сдъвка Данчо.
- Като всеки уважаващ себе си търговец, човекът е готов на отстъпки за количества! Това е.
- Ха! Предлага ни да закупим повече бройки ли? – Изумено звучеше Мира.
- Защо не, баща ти вече е на възраст – Чу се пляскане след гласа на Митко, но не стана ясно - Мира с ръчици ли плесна, или по лицето му.
- Или това, или пълен комплект от услуги на фирмата му! – добави Елена, все едно шумовете в слушалката не я засягаха.
Златна беше тая Елена, винаги намираше изход!
- Какво ще рече това? – хвана се за думите ù Митко, а гласът му звучеше някак припрян и изнервен.
- Да, какво означава? – заинтересува се и Йордан.
- От изкъпването на покойника през грим, облекло, ковчег, та до извозване; самото погребение, дори и парцел, ако се наложи.
- И всичко това…
- Да, пълният комплект услуги включва тридесет процента намаление.
- Което ще рече, че костюмът ще е към седемдесет лева?
- ... ако използваме и останалото от ценовата листа!
- Ама то… не ни е нужно?
- Засега!
- Не е лошо човек да се подсигури!
- Така като се замисля…
- Права си!
- Значи, всичко?
- Да! Всичко!
- Добре, договорихме се. Аз ще уредя подробностите, после ще ви предоставя фактурите за сметките. - вместо лека нощ завърши Елена.
- Разбира се! И побързай, утре е рожденият ден на мама!
- Спокойно, ще успея.
На следващия ден, привечер, дойде камион, разтовари ковчег пред входа, дървен кръст, венец от вечнозелени храсти, а млад мъж със сериозно изражение на лицето занесе в Йорданови комплект дамски костюм за еднократна употреба.
- Горката жена, отърва се най-сетне! – изохка пенсионираната Велева от първия етаж. Някогашната журналистка сега бе живата новинарска станция на входа – всичко актуално, случило се в квартала, минаваше през нея и по тръбите на парното и през тънките панелни стени, достигаше до всички живущи, чак до осмия етаж.
- Да бе, бог да я прости! – загледан в кръста зиморничаво сви рамене Тонев, от втория. - Грешно са ù изписали името, а и я няма датата на смъртта.
- Ужас! Само пари гледат да дерат тия фирмаджии! Какви хора, бе-е… - затюхка се клюкарката.
- Рождена дата има, ама не са написали другата, последната ù… А и името ù, само Йорданова?
- А, няма коя друга да е – намеси се Колев, бивш аптекар, сега пазач в тухларната. – Нали над тях живея, то не бяха скандали всяка вечер, караници…
- Ама защо, защо? – недоумяваше Тонев.
- Как защо бе, Тонев? Много си прост! За наследството, защо! – намеси се вещо Велева. – Тая къща голямата на село, седем декара двор, кошери, овошки…
- Тц-тц-тц! Какво нещо е човешката неблагодарност! – възмущаваше се Колев. Всички бяха съгласни с това, кимаха с глави и си мислеха за собствените си синове и дъщери.
Отнякъде се появи Златина, внучката, с огромен букет, с розови от пощипващия студ бузки, широко усмихната. Поздрави съседите и се запъти към асансьора. Днес милата ù баба имаше празник, а тя бе спестявала дълго, за да събере парички за цветята.
- Тц-тц-тц, гледайте бе, ама и децата им капка милост нямат! – трепереше от възмущение Велева – Баба ù починала, а тя весела, засмяна… Бре, чудо!
- Малеее…- загледа се в кръста Колева, тъкмо пристигнала от магазина с половинка хляб.  – Ама вярно ли бе, кака Злата?
- Мхъм! – потвърдиха останалите.
- Баш днес ли бе!?… - тюхкаше се тя, дълбоко огорчена, че пропадна обещаната почерпка, от проваления рожден ден на съседката. Ако знаеше, щеше да си купи поне едно  кисело мляко. Но не спомена нищо на останалите.

На третия етаж се бяха събрали братята семейно. В неловката тишина, Мира реши да запали празничните свещи, но Елена я смъмри:
- Остави ги за децата тия, запали от погребалните.
Йордан пишеше реч, макар да не бе по словата - той бе най-големият, редно бе той да го направи. Жените се щураха наоколо, като улави. В суматохата бяха пропуснали да купят поне една торта. На дивана бе метнат новият костюм за покойници. Свещите с пращене разлюляваха тревожни сенки по персийския килим и никой не смееше да отвори вратата на баба Златината стая, като че ли от страх - да не би поводът, заради който се бяха събрали, да се окаже съвсем друг и да оправдае приготовленията им.

В това време в хола се втурна малката Златина, веселото ù настроение изведнъж се скапа, сепна се при вида на тържествено – мрачният вид на родителите си, изтърва цветята на пода. По личицето ù се изписа изненада, примесена с болка и недоумение. Широко отворени, очите ù пробягаха от човек на човек, не разбираше възрастните, какво се бе случило? Нима баба ù… нима баба ù? О, не!
Скръцна, отвори вратата внезапно баба Злата, излезе припряно, привързвайки черна кърпа на главата си:
- Боже-е-е, Боже! Кого пак зачерни, Боже! Ех, пуст живот, радост малко, само мъка, мъка…
Изгледа насъбралите се синове и снахи, които се цъклеха насреща ù, като че ли жив мъртвец са видели и ги схока:
- Защо сте ме зяпнали такива? Работа нямате ли си?
Мирка плесна с ръчици, пребледня, а Митко се свлече в стола. Йордан зейна, изумен, неразбиращ, само Елена като че ли запази самообладание, защото гневно светнаха стъклата на очилата ù, макар гласът ù да идеше като от съседната стая:
- Мамо? Ти... къде така?
- Къде, къде! По тръбите на парното научих, че някой от входа е починал, ама не разбрах кой!? Тая Велева не научи морзовата азбука като хората. А дръпнете се, дръпнете се да мина, да видя какво е, че и аз мъртви имам, да си припаля за бог да прости.
И съзряла свещите, взе една, прекръсти се и чевръсто нахлузи чехлите.
- Вечеряйте без мен, аз ще поостана сигур с оплаквачките.
И поставила на лице жално-трагична физиономия, бързичко излезе.
Вратата глухо тропна след нея, а течението изгаси омърлушените пламъчета на вощениците, купени с тридесет процента намаление.
Златина, внучката, пак нищо не разбра от целия тоя маскарад, затова грабна цветята от пода и изтича след баба си, да я поздрави за празника.

Румен Романов