Улица “Стародавна”

Когато се учех да ходя по нея, тя беше вече павирана. Паветата бяха малки правилни сиенитови кубчета, заровени  в жълтеникав пясък. Естествено разбрах, че са сиенитови много по-късно. Но и това бързам да уточня, аз ходех по тротоара, а не по платното, където минаваха много интересни неща. Бях отскоро започнал да изучавам околния свят и много неща ми бяха хем интересни, хем много непознати. Чувах възрастните да казват, че по нашата улица минавали каруци, гальоти, платформи, кабриолети, файтони, колички, но на мен ми беше ужасно трудно да ги различавам. Бях забелязал, че някои имаха отпред някакви животни, а други имаха човек отзад. Нито животните бяха еднакви, нито човеците.

         Познавах файтона, защото баба винаги идваше у нас с файтон, ама и той не беше един и същ. Ту беше с един кон, ту с два, едни коне имаха на челата си червени помпони, други имаха някакви пискюли. Едни бяха охранени, други мършави, като съседа от втория етаж. Най ми беше интересна гальотата, самото ù име възбуждаше любопитството ми. Звучеше странно, като нещо от странство, а и имаше и гальовност в “гальотата", макар че покрай нея вонеше на боклук. А и човекът, който караше коня, беше такъв един мръсен, макар че името му беше “гальотаджия”. И какви огромни колела имаше, и беше с огромни дървени лъчи, наречени спици. Като поотраснах и карах колелото на татко, то също имаше спици. Много ми се искаше да стана гальотаджия и да се кача на високото над коня. Казах на мама, че искам да ходя на училище за гальотаджии, но тя така учудено ме изгледа, сякаш исках да карам аероплан. Същия поглед видях в очите на баща ми, когато казах, че ще се женя. Но това беше много по късно.

         Обичах  да се возя на каруците, отзад имаше една дълга дебела  дъска и аз сядах на нея и се возех гратис. Баба държеше да се вози на файтон и никога не пожела да седне на дъската отзад. Като умря, я качиха на друга каруца, беше черна с покрив и я наричаха катафалка. А във файтона сега седяхме мама, татко и аз. И гледахме как баба се вози на черната каруца. Конете бяха четири и имаха черни ризи. Луксозна работа. Бях малък и не ми обясниха защо баба не се качи на файтона. Тя толкова беше горда, когато седеше сама на широката тапицирана пейка.

         Количките с човек отзад също бяха много видове.  В едните имаше щайги с домати и краставици, други бяха натоварени със стари железа, а моята любима количка беше тази с лъскавите калпаци, под които скриваха лятно време сладоледа, за да не се стопи. Случваше се в количката да няма сладолед на фунийка, а да има “скрежко” - сладолед на клечка.

         От  двете страни на нашата улица имаше дворове и в тях къщи.  Имаше големи дворове с много дървета, имаше и по-малки с малко дървета. Нашият двор не беше голям, но черешата ни беше най-хубавата. В другите дворове череши просто нямаше. Но имаха асми, дудови дървета, по които се катерехме. А когато се катереха момичетата, ние гледахме отдолу, защото им се виждаха гащичките и ни беше интересно.

         Къщите също бяха в дворовете, повечето бяха жълти, но имаше и сиви. Нашата също е била жълта, преди да се родя аз.  Сега вече не се знае какъв е цветът ù. Много е стара. А и аз вече не живея в нея.

         Под къщите имаше остъклени помещения, които всички наричаха “магазини”. Там продаваха разни неща, но “чичкото” искаше пари. На мен понякога ми даваше и без пари, но мама после ми се караше, а баба все казваше “дете е”. Когато пораснах и взимах на вересия, баба вече я нямаше, за да им казва “дете е” и скандалът беше готов. И жена ми не  се съобразява с това, че някога съм бил дете, или пък не е достатъчно информирана.

 Но за това ще ви разкажа друг път.

         В съседната къща имаше мазе. Там живееха  едни стари хора, казваха се Йорданка и Йордан. Ходеха  в кръчмата на ъгъла  и на връщане се караха. Той казваше, че тя му е изпила ракията, докато отишъл да пикае, а тя се кълнеше, че не е. Даже се биеха и след това прегърнати отиваха да си допият.  Странни хора бяха. После той умря, а тя се караше с един друг,  пак за ракия. Но иначе пиеха  в мазето.  Вече не ходеха в кръчмата на ъгъла. Но и тя вече  не беше същата, сега се казваше “ хоремаг”. Така и не разбрах защо я прекръстиха, преди се казваше “Надежда”, беше по-хубаво име.

         Когато кръчмата стана  “хоремаг”, татко се смееше, че “хора влизали, магарета излизали”. Никога не видях да излизат магарета от там. А аз следях внимателно, защото много обичам магаренца.  Но забелязах друго, бакалницата на чичо  Дончо, където мама ме пращаше за сол и едва влизах в претъпкания със стоки магазин, сега беше празен, можеше даже да играем на “виенска”. Някой беше изкупил всички стоки.  Чичо Дончо се принуди да затвори бакалницата. Спусна ролетките, както правеше всяка вечер, и си тръгна. Никога не се върна. И аз нямаше откъде да купувам сол на мама. Това не е беда, защото сега сол купуваше татко, но бонбончето, което ми даваше чичо Дончо, вече не получавах аз. Навярно татко го е изяждал. Нали той купуваше солта за мама.

         Срещу нас живееше едно момиче. Казваше се Калина. Беше много ревлива, цял ден плачеше за нещо. Мъчех се да разбера причината,  но не можах, когато порасна, стана политик и вечно “ревеше” против  всички.  Аз не я обичах нито като малка, а още по-малко като голяма. Но нейната приятелка Веска беше съвсем друго нещо. Да си призная честно, струва ми се бях влюбен в нея. Тя беше руса, с коси на букли, които висяха от двете страни на ангелското ù личице.  Обличаха я с полички на квадрати и бяла блузка. Всяка година на Великден ù купуваха лачени обувки. И на мен ми купуваха, но не бяха лачени. И татко нямаше лачени обувки, затова смятах, че само момичетата носят лачени обувки и се утешавах.

         Често пъти конете, които дърпаха гальотите, посред улицата вдигаха опашките си и отзад излизаше  нещо  зелено, което изпускаше дим. Когато за пръв път ходихме  на гарата, за да се качим на влак, видях, че от комина излиза пушек. Татко каза, че във влака горели въглища и затова през комина излизал пушек. Чак тогава разбрах защо и конете изпускаха дим, явно в тях също е горяло нещо.

         На нашата улица живееха много хора. И все разни. Имаше млади, имаше стари, но най-много бяхме ние, децата. Не знам как се беше получило това, но беше весело. И бай Георги, зарзаватчията, беше весел човек. Караше количката с чушки, домати, краставици и марули и пееше по улицата. Предлагаше стоката си с пеене, като в оперета. Когато го питаха за цената, пак пееше, но на клиента му ставаше тъжно. Е, не чак толкова, колкото му стана, когато го пенсионираха и вече не можеше да си купува ни домати, ни краставици.  А като си платеше парното и водата, даже за една маруля не му стигаше пенсията.   Но пак пееше и се радваше, че не е станал доктор, както искаше баща му. Комшията  доктор  беше по-зле и от него.

         Много пъстра беше нашата улица “Стародавна”.  Тук живееха евреи, арменци, гърци, естествено имаше и българи. Цигани нямаше, няма и сега. Но ромите завзеха всички мазета и започнаха  да се качват и по етажите.  Улицата ни стана по-гъсто населена и сватбите зачестиха, ако имаше и кръщенета, то на улица “Стародавна” щеше да бъде безкраен празник. За щастие самотните майки избягваха този традиционен ритуал, който би намалил доходите от социалните помощи и детските добавки за “самотни майки”.  Добре, че не бяха и самотни жени. Винаги имаха мъжка компания, която сменяха често. 

         Но нали бях дете, та не разбирах какво става около мене, а и мама и татко нищо не ми обясняваха. “Като пораснеш, ще разбереш”, ми казваха с такъв тон, сякаш отиваха на събрание в кварталния клуб през 1952 година. 

         На нашата улица всичко беше спокойно!