У Л О В Е Н И   М И Г О В Е   ОТ   В  Е  Ч  Н  О  С  Т  Т  А

         Някога, в една от книгите си, изплаках: ”Задушно, страшно, тъжно... Човеци ли сме? Опустошаваме душите си, даваме път на мрака. Омърсени идеали, потъпкани светини, глад и безпаричие... Бездуховен живот - “борбище шумно на страсти и омрази...”. Днес, години по-късно, душата ми пак плаче. И точно като Чайката Джонатан Ливингстън, за кой ли път, осъзнавам, че не е важна храната, а летенето на свобода... Осъзнавам, да, осъзнавам, че единствено тя, свободата, е безусловната необходимост за всеки човек, но разбирам също и че не сме свободни, а зависими и някак дребни в страховете си от този или онзи, заробени сме от собствените си страсти и неволи, подвластни сме на користолюбиви цели и някак жалки.

        Прости ми, читателю, ти може би правиш изключение, всъщност – сигурна съм, щом четеш "пътни бележки", вместо да гледаш поредния екшън... И сигурно като мен искаш да избягаш и да полетиш високо, на свобода. Понякога аз успявам да го сторя, като улавям в шепите си преживени мигове от Вечността.

        Ето така... Просто затварям очи и... литвам на СВОБОДА.

                                                                     ***                                                          

        И ето ме всред зелените обятия на Родопа планина, едно от местата, където се чувствам пречистена от мерзостта на себеподобните, боричкащи се за власт и пари. В лоното ù усещам прилив на сили, а духът си устремен нагоре към Вечното. Утихвам в покоя на прегръдката ù, а очите ми заискряват от съприкосновението със света на Божественото. Ненаситно се вглеждам във всяка форма, улавям всяко движение, а слухът ми долавя всяко дихание на прамайката. Потъвам в необятното, а върху мен се изсипват ангелогласни звуци и птици.

      Обичам тази планина, познала кървави погроми, насилия, пожарища, но съхранила  в скалисто-зеленото си сърце мълчалива гордост, тайни и до днес неразгадани! Какво тихо величие обхващат очите ми! И потъвам, и разбирам, спускащата се  от ждрелата на гъсти талази тишина... Неподозирани сили разтварят широко гръдта ми и вдишвам въздуха направо от синевата. Чувствам се някак голяма, погълнала със сетивата си всичката красота на “Чудните мостове” с ромолящата между вековните им каменни гърбици  река, и в същото време някак нищожно малка съм пред природния феномен. Игра на прамайката и времето ли е това чудо, което очите ми трудно улавят, или плод на човешката фантазия и ръце - Господи, как искам да узная...

        Загледана в летежа на орлите, заслушана в звъна на чановете, долавям нечути гласове да разказват предания. Опитвам се да схвана думите им, но не успявам - сливат се с шумовете на дървеса, река, звънци, гласове на хора и птици... и изтичат пак в необятното. Дали това не е гласът на самата планина? Колко е гостоприемна, но и ревнива е тя към духовния си свят. Как искам да ми повярва и да ми заговори пак. Ще я разбера този път, вярвам.

        Утихвам, потънала в зеленото на душата ù, в очакване да  опозная тайните ù, чудесата ù...

        Пътят ми започва от село Ягодино, разположено над прочутата Ягодинска пещера, която най-сетне ще видя... Първото нещо, което грабва окото ми, е огромна джамия. Я гледай какво чудо се издига в сърцето на Родопа планина...

       Да, всъщност селото е съхранило две вери, две култури. Но, ако съдим по циментовия корпус на джамията, тук властва духът на помаците. Не виждам църква, е... може би е някъде в края на селото... Ще разбера по-късно. Само мога да си представя онова “време разделно”, когато свещеници и обикновени хорица от този край са водили борба със себе си, борба между правата вяра и полумесеца. За тогава се замислям, за онова време, когато в едната си ръка българите са стискали здраво кръста, а в другата, треперещата, чалмата... Днес някои родопчани трудно се самоопределят в делника - българи ли са или помаци, но на празник, когато Родопа планина се изсипва на широколъшките поляни, народът е единен в хората, виещи се край параклиса. Гледам ги - една безкрайна върволица, един цветен наниз от човеци – щастливо усмихнати, забравили делничните грижи, загърбили верските различия, ръка за ръка, изливат в родопската песен душата си. Гласовете на гайдите се ширват във висинето и се разнася “Излел е Дельо хайдутин”. Народът притихва, за да докосне  песента всяко сърце и да литне нагоре, нависоко, свободна...          

        Но да се върна към Ягодинската пещера, разположена югозападно от селото, долу, в ниското. Вървя по стъпките на спелеолога. Попивам всяка негова дума, а очите ми ненаситно се вглеждат във всяка каменна фигура. Влажността в пещерата е 99%, но ние не носим чадъри. Минаваме между капките. Кой мисли за дъжда, когато край него има толкова красота.

       Сталагмити, сталактити и сталактони, подземни езерца, тесни подземни разклонени, мигащи светлини - Боже, как сътвори това чудо? Въздухът ми спира от погълнатата на бързо порция подземна магия! И от страх, може би, нали съм в лоното на Ягодинската пещера, дълга 7500 метра, а по дъното ù тече буйна река... Чувам спелеолога, той всъщност непрестанно говори, за да ни информира, но и за да отнеме страховете на мнозина от групата ни, които се стискат за ръце. Усмихвам се на себе си- а какво ни чака в “Дяволското гърло”... само съм чувала за нея. Някои хора след първите двадесетина крачки и се връщали към изхода... Сега, обаче, съм далеч от Триград - утре ще мисля, по-добре ще е да се съсредоточа и да се  опитам  да осмисля казаното от водача ни: “Ягодинската пещера” е със сложна многоетажна пещерна система и е образувана през кватернера в протерозойски мрамори. В нея са открити археологически находки от енеолита.” Гледай ти, що за чудеса крият Западните Родопи. Не познаваме родината си, колко жалка се чувствам понякога - един живот не би ми стигнал да обходя всяко кътче и да видя българските природни феномени.

Ето на, ягодинската приказка... - за пръв път се докосвам до нейния свят! Не е имало досега кой да ми  разкаже за калцитните образования, за керамичната работилница, открита от спелеолозите - имало е живот тук преди хиляди години. Останките от пещи говорят за развитието на праисторически общества, оформени  тук, още през V-ІV хилядолетие пр.н е., през каменно-медната епоха. Колко ли години е продължила работата на спелеолозите по проучването на пещерата.  Открита е за посетители от 1980, но каква работа е създал чепеларският учител (откривателят на пещерата) на спелеолозите преди 50-60 години, когато им е съобщил, че е попаднал на вход на пещера. Какво ли е изпитал в този миг, когато всред бурени, камъни и дървета е видял огромен отвор. Е, аз със сигурност щях да се моля за себе си от страх, но той, както и спелеолозите,  освен всичко друго, са и толкова смели, колкото пилотите и моряците. Възхищавам им се...

Мъжество е необходимо, за да проучиш хилядите разклонения в едно подземно царство, но и фантазия, за да видиш в целувката на сталагмитите онази причудлива форма, напомняща  Богородица с младенеца, Снежанка с малките джуджета и стотиците други приказни герои, които ти се усмихват и намигат от потрепващите светлинки на прожекторите.

       Вървя по стъпките на спелеолога и с вълнение се взирам в езерцето с кристална вода, а в него, Господи, природата е изваяла кирилските букви Ж, А, Б... Какво чудо! Мраморни образования и вода. Шегите на водача ни нямат край: “Първата буква е буква Ж, защото първо Живков ни управлава, после Желев, Жан...”

        Под мраморните арки се разнася смехът ни, удря се някъде в каменното небе на пещерата и се слива със звуците на плачещите сталактити. Вървим в колона по един, а насреща си виждаме първобитни хора - ха, това са сенките ни. Да се смееш ли, да се възхитиш ли на тази игра на светлината с мрака. Попадам в света на миналото и ми се иска да поостана, но  гласът на спелеолога ме отрезвява само за миг:

        - Умолявам Ви да запазите хладнокръвие, току-що ми съобщиха, че  в 12 и 15 се очаква земен трус с магнит...

       Не чувам вече думите му. Всички поглеждат часовниците. Някой извиква тъй сърцераздирателно. Стискам ръката на детето си, привличам я до себе си. Боже мой! Хиляди мисли минават през главата ми. На колко метра сме под земята? Ужасно е само да си мислиш. Колко ще продължи всичко? Токът в пещерата угасва. Господи, смили се. Пак светлина, чул е молбата ми...

Е, поне на светло ще се мре...

       - Спокойно, приятели! - чува се гласът на пещерняка. - Това е малка шега, която винаги си правим с туристите, за да са наясно, че с подземния свят шега не бива. Навлезеш ли в недрата на пещерата, трябва да си готов да приемеш всичко.

Прав е. Поглъщаш красота, радваш се на вълшебството, но трябва да знаеш, че решиш ли да опознаеш каменната гръд, е по-добре да забравиш себе си и да ù се отдадеш изцяло... Открил веднъж подземното царство, страхът ти трябва да отстъпи пред стремежа да се докоснеш до непознатите светове. И усещам прилив на сила, и светлина. След 50 минути мрак, влага, под мраморното небе  на  сталактити, сталагмити и огромни като брусове месо сталактони - отново слънце. Река Буйновска лениво влачи под дървените мостчета  водите си, кикотят се пред входа на Ягодинската пещера група ученици. Чува се резкият глас на учителя. Подготвят се за влизане в храма на енеолита. Нови търсачи на силни усещания са застанали пред желязната решетка, препречваща входа пещерата, а аз искам да остана сама, да преосмисля видяното и чутото, защото ме чака среща с друго чудо -  “Дяволското гърло”...

        Пътуването ми из Родопа планина продължава - от Девин към Триград. Змиевиден път, отвесни скали, достигащи небето, а долу, в ниското, е Триградска река.

       Какъв красив пролом! Имат ли край вълшебствата на тази планина? Възхитата ми няма край. Благословена планина. Искам да коленича пред нея, но потискам желанието си, за да не събудя смях у спътниците си. Правя го мислено и само промълвям, за да ме чуят най-близките ми:  “Защо нямам Вазовото перо и да опиша тази божествена хубост. Поклон, земьо! Поклон, планино! Поклон...” - думите утихват в мен при гледката на величавите борове, издигнали гордо снаги връз скалите. Не ги плаши ни пек, ни студ. Блазе им, не познават ни хорската злоба, нито позора. Слава на Бога! Тъй високо ги е издигнал, че лакомията за пари няма да ги превърне от зелена омая за очите в обикновен дървен материал...

       Как бих искала всеки българин да види този кът, да усети мириса на треви, да чуе волните песни на птиците, за да разбере Алековите думи: “Опознай Родината, за да я обикнеш.” Прав си, Алеко, ама българинът тъй обедня, че май е като по твоето време, няма пари за една лула тютюн... Само обаче ако знаят милионерите какво богатство се крие в Родопа планина, няма да мечтаят за Солун и Кавала, за остров Тасос, за вила Ротшилд, за спектакли с косатки, а ще дойдат тук. Да, ама не знаят. Кой да им го каже? Кой да им го покаже? Чувам Ви май да ме оборвате. Дайте да се разберем. Не ме разбирайте погрешно. И аз обичам френската Ривиера, възторгвам се от Монте Карло - какъв свят, но изваян от човешките ръце. Прекрасно е да видиш света от върха на Айфеловата кула и да поздравиш света...      

       Да, пообиколила съм Европата, но, повярвайте, прелестта на триградското ждрело е несравнима с Брюксел, с Кан и Ница, дори с  градините   на “Шьонбрун”...

        Елате тук, в Западните Родопи и вижте как преливат цветовете от скалисто сиво-синьо  в зеления цвят на  вековните борове. Елате и вижте как  скали целуват звезди, как  една река обикаля царството на Хадес и се завръща,  за да разказва... а после поляга уморена  и заспива в прегръдката на планината.

       Благодаря ти, Боже, че имам очи да видя, че имам сърце и душа да усетя магията, че имам крака да обходя пътеките  на дивната Родопа, че имам ръце да прегърна горския мъх по камъните! Благодаря ти, че ми даде да уловя със сетивата си вълшебството, че ми даде криле да полетя като птица нависоко, на Свобода...

                                                                                                            Соня Келеведжиева