У Л О В Е Н И М И Г О В Е ОТ В Е Ч Н О С Т Т А
Някога, в една от книгите си, изплаках: ”Задушно, страшно, тъжно... Човеци ли сме? Опустошаваме душите си, даваме път на мрака. Омърсени идеали, потъпкани светини, глад и безпаричие... Бездуховен живот - “борбище шумно на страсти и омрази...”. Днес, години по-късно, душата ми пак плаче. И точно като Чайката Джонатан Ливингстън, за кой ли път, осъзнавам, че не е важна храната, а летенето на свобода... Осъзнавам, да, осъзнавам, че единствено тя, свободата, е безусловната необходимост за всеки човек, но разбирам също и че не сме свободни, а зависими и някак дребни в страховете си от този или онзи, заробени сме от собствените си страсти и неволи, подвластни сме на користолюбиви цели и някак жалки.
Прости ми, читателю, ти може би правиш изключение, всъщност – сигурна съм, щом четеш "пътни бележки", вместо да гледаш поредния екшън... И сигурно като мен искаш да избягаш и да полетиш високо, на свобода. Понякога аз успявам да го сторя, като улавям ...