Ето още една безсънна нощ. Стоя сама в мрака и единствената ми мисъл е за него. Сълзите се стичат бавно по лицето ми, без път, без цел и без посока. Спомените за миналото не искат да излязат от ума ми и само ме карат да страдам. Накъде да поема? Да се скитам сама в тъмното, не искам. Обичам го и това е единственото нещо, което осмисля сивия ми и скучен живот. Ако продължа да раздирам с глух плач тишината, която ме е обгърнала, нежно се обричам на вечна болка и безсмислено лутане в нищото. Какво да правя, как да постъпя? Ръката трепери, но въпреки всичко продължава да пише, сърцето плаче, но обича, душата е вече мъртва, но все още търси смисъла на живота. Пиша... за да запазя последния красив спомен от миналото. Страдам по теб, но те няма да изтриеш сълзите, няма те да ме прегърнеш, няма те... Вече си далече... прекалено далече... вече си в миналото... и с последно усилие написвам на едно мокро от сълзите листче, с последното въгленче от изпепеленото ми сърце...
Прости ми, дъжд аз не до ...