Лена прослуша съобщението още един път. Беше от Том, приятел от колежа. Канеше я на среща с другите от „компанията“ в къщата му в Лонг Айлънд. Бяха най-близките ѝ приятели, групата с която с бяха събирали и изкарали четирите години в колежа. Не се беше виждала с повечето от десет години - откакто завършиха. Незнайно защо се бяха отчуждили. В крайна сметка това е живтът, помили си Лена. Близки приятели се разделяха, всеки забързан по своя път. Търсенето на работа ги беше пръснало из щата или из цялата страната. В началто след завършването бяха поддържали връзка, но постепенно се бяха откъснали един от друг и досега така и не се бяха виждали.

Би се радвала да се срещнат. Щеше да ѝ е интересно да види как са се промнили всички. След десет години всички сигурно се бяха промнили. Испъстрените със сиво коси, няколкото килограма в повече не бяха от такова значение. Това, което гопроменяше човека бяха неговите преживявания, самия живот изменяше душата - постепенно, без външен признак и необратимо.

Мислите на Лена бях прекъснати от крясъците на момичетата - Kейт и Сара се прибираха от училище и внесоха весела глъч в къщата. Посрешна ги, после им помогна с домашните. Малко по-късно Грег, съпругът ѝ се върна от работа уморен. Той беше ревматолог в близката болница, където и тя работеше и по настроението и неразговорливостта му Лена позна, че денят му е бил тежък. Леко накувайки от стара травма, сякаш, че страдаше от някоя от своите болести, той влезе, целуна момичетата и после нея. Около вечерята и грижите за децата, Лена забрави за съобщението на Том. Едва по-късно, коато се приговяше да си ляга, си спомни. Погледна се в огледалото. Дали много се беше променила, помисли си, в срявнение с това което беше преди десет години?

Лена беше дребничка блондинка, с красиво лице и зелени котешки очи. Усмихна е. Лицето ѝ, все още младо, все пак започваше да показва белезите на напредването на възрастта – кожата ѝ не беше толкова еластича, появявха се бръчици около очите и устата й, когато се усмихнеше. Беше сложила някой и друг килограм отгоре. Единственото, което не беше променено беше очите ѝ. Те искряха, така както винаги с блясъка, с които бяха искряли, когатао самата тя беше малко момиче, на годините на дъщерите си. Очите, този прозорец към душата. Как ли беше променена душата ѝ за тези десет години, запита се тя.

В спалнята Грег четеше вестник в леглото. Тя легна по корем от своята странана леглото и му се усмихна.

-Знаеш ли, моят приятел Том от колежа се обади. Покани ни на събиране с някои стари приятели от колежа. В Лонг Ийлънд е. На един час с кола оттук. Другата събота е. Ще оставим момичетата при нашите и ще си прекараме страхотно. Не съм виждала приятелите си отдавна. С някои от тях съвсем загубих връзка. Нека отидем?

- Разбира се. - каза Грег разсеяно. Беще очаквала да е несъгласен, даже да откаже. Лена се зави през глава и се усмихна.

...

Къщата на Том беше построена на малко хълмче. Дворът бе добре подреден, отрупан с храсти. От двете страни на стълбите към къщата бяха посадени цветя, които ухаеха и със своя аромат очароваха и приповдигаха настронието.

Лена и Грег се изкачиха по стълбите и позвъниха на вратата. Отвори им Том – чернокож мъж, средно висок и все още доста добре сложен. Беше издокарн с престилка и нещо наподобаващо готварска шапка.

- Хайде де. Нали трябваше да дойдете в дванайсет? - каза Том с широка усивка.

- Съжалявам. Знаеш ли какъв е трафика докато се излезе от Ню Джърси?

Том се здрависа с Грег и прегърна Лена. Влязоха в къщата. Набързо разгледаха първия етаж, докато преминаваха на зиг-заг. Правеше впечатление колекцията на Том от Африканско изкуство – статуетки, маски и музикални инструменти закачени по стените, подпряни в ъгъла или между рафтовете с книги на библиотеката в хола.

В задния двор ги чакаха Аманда и съпругът ѝ Марк.

- Хей, миличка – помаха с ръка Аамнда когато ги видя, приближи се и силно я прегърна. - Лена, здравей, колко се радвам че дойде. Здравей, Грег. - Аманда свойски се здрасвиса с мъжа й.

- Здравей, Аманда. Марк.- каза Лена и подаде ръка на мъжа на Аманда.

В началото на университетския ѝ живот Аманда беше най-близата приятелка на Лена. Тя се беше се оженила за добра партия – Марк беше, от това което Лена бе чула за него, проспериращ бизнесмен. Е, може би беше малко невзрачен с плешивото си теме и сбръчканата си в израз на постоянно недоволство физиономия, но щом Аманда си го харесваше, това беше най-важното. Самата тя изглеждше прекрасно. Можеше да се каже, че отделяше голямо внмание за външния си вид. Аманда винаги беше била хубава жена, но сега сякаш наитина беше разцъфнала. Беше облечена в тесни джинси и прилпнала по тялото блуза, които подчертаваха стегнатото ѝ тяло. Лена сръчка Грег, когато устети, че той я зяпа с отворена уста.

- А къде са другите? - попита Лена?

- Оливер ще дойде след 10-ина минути. И Роджър също. Той идва с автобуса. Трябва да го посрещна на автогарата, но съм малко пийнал. Ще му звъна да вземе такси.

-О, не. Аз ще отида да го взема – каза Лена. Грег скришом я погледна неодобрително. - Хем ще имате време да се опознаете. - каза му тя.

Лена не дочака за отговор, а изтича в къщата през отворената врата.

- Чакай, ти дори не знаеш къде е автогарата. - застигна я глас отзаде.

- Ще я намеря по навигацията – извика тя през рамо.

В автобусната гара Лена трябваше да почака десетина минути докато дойде автобуса, който закъсняваше. Тя си купи кафе, от лафката, което се оказа доста блудкаво. Кафето от лавки на автогари винаги има вкус на изгорено и изветряло, помисли си тя. Това нямаше значение. Пиеше ѝ се нещо топло. Чувстваше се щастлива. Не се опита да определи защо, просто се усмихна и се отдаде на усещането да я обгърне. Учуди се като си помисли, че не е виждала Родж от има-няма шест години, от сватбата му. Двамата бяха най-добри приятели в колежа. Родж винаги беше до нея в трудни моменти. Той винаги се обаждаше организираше да се видят. Лена със срам си помисли, че никога не беше се обадила първа и постепенно Родж бе спрял сам да ѝ се обажда. Как съм могла да допусна такова охлаждане в отношенията помежду ни, помисли си тя. Грижите по семйството, кариерата - минаха ѝ извинения през главата.

Автобусът спря на гарата и вратата се отвори със съскане. Роджър сигурно беше от последните, които щаха да слязат от автобуса. Лена си помисли, че сигурно чака седнал да преминат хората отзад. Такъв си беше Родж. И на мравката път правеше. Лена с очудване видя, че той така и не се появи от автобуса. Шофира обратно до къщата на Том. Пред гаражите беше спрял чисто нов черен Мерцедес.

Тя отиде в задния двор. Отзад към Том, Аманда и Марк се беше присъединил Оливър. Лена си помисли, че не се е променил много. Оливер беше първото момче с който беше излизала. Той беше плейбоят на компанията – никога не беше сам, винаги си имаше приятелка.

- Здравейте, Доктор Йорк. - извика Лена и се завтече да го прегърне. - Тази шикозна кола, паркирана отпред е Ваша, предполагм?

Оливър се засмя.

-Да купих я с първата си заплата,на изплащане, разбира се, след като си завърших специализацията. Между другото, запознах се с Грег докато те нямаше. Готин тип – каза той наведен над ухото ѝ. - Ти как си?

Лена разпери ръце:

– Добре. Две дъщери – една на 7, другата на 9. Остарявам.

- Все още ли работиш в болницата?

- Да, но вече съм в администрацията. - тя се огледа наоколо.- Роджър не се появи на автогарата. Мислех, че съм го изпуснала и може да е хванал такси?

Оливър вдигна рамене. Том беше дочул и се приближи:

- Всъщност нашето приятелче Родж няма да дойде.

- Защо – попита Лена. Доброто ѝ настроение изведнъж се изпари.

- Онзи ден са го арестували.

- Арестували? За какво?

- Хванали са го да шофира в нетрезво състояние. Обади се току що сестра му да ми каже.

- Но как може? – объркана каза Лена.

Грег, който се беше приближил до нея и я прегърна през рамо.

- Ами може. Всичко може да се очаква от Родж. Винаги си е бил такъв – да прави глупости. - каза Оливър.

- Дано бързо се оправят нещата. - тихо промълви Лена. Грег попита Том.

- Кой е той – Роджър?

- Един наш приятел.

- Мисля, че се срещнахте на нашата сватба. - каза Аманда. - висок мъж. Беше с кафяв костюм.

- О мисля, че си спомням. Мила, не беше ли той, който пътуваше с нас от църквата до ресторанта? - попита Грег. Той се обърна към другите.- По пътя до нас спря едно такси – мисля компанията се казва „Звездно Такси“. На колите им има нарисувана една червена петолъчка отпред.

- А знам ги. Те са популярни в Ню Йорк. - каза Марк.

Грег продължи:

- Ами този пич отвори прозореца и се развика: “Ура, революцията започна! Да живее революцията!“ Хората от колите наоколо ни гледаха все едно ние бяхме откачени.

Всички се засмяха, без Лена.

- Да това е бил Роджър. Звучи като него. Той отвреме-навреме прави такива шантави неща. - каза Оливър. - С какво се занимава сега – попита той Том и Лена. - Вие тримата си бяхте най- добрите приятелчета в колежа.

Грег погледна Лена учудено. Тя разпери ръце и каза:

- Не съм се чувала с него от толкова отдавна. Откакто с ожени за...как се казваше жена му?

- Емили – каза Том. - Те се разведоха. По случая Родж пак влезе в ареста за малко. Хванаха го да пикае пиян на обществено място и после напсувал полицая, който го арестува. Мисля, че оттогава започна да се върти в кръг.

- Добре казано. Да севърти в кръг. Колко професий смени? - каза Оливър – Беше фотограф, после се опита да стартира вестник, после беше шофьор на такси...

- Може би просто иска да намери нещо което му подхожда – намеси се Аманда.

-...после записа второ висше - продължи Оливър. - Не мисля, че си търси нещо, което му подхожда. По-скоро му липсва търпение да доведе докрай нещата, които започне...

- Като ти ги довеждаш ли? - Попита Лена леко заядливо.

Оливър сви рамене и се усмихна:

- По скоро като всички нас. Всеки от нас има солидна кариера, с изключение на Роджър. Яд ме е, че такъв умен човек си проваля живота. Чакайте ще ви покажа нещо.

Той извади телефона си и след малко търсене каза.

- Това е последният пост на Родж във фейсбук.

Той зачете:

„Мама веднъж остави вратата отворена и в къщата влезе мишка. Тя се добра някак до моята стая. Цяла нощ я чувах как гризе нещо. На сутринта видях, че по пода до вратата имаше малки трески. Мишката беше опитала да изгризе дупка в прага. Сложихме капан да я заловим. Следващата нощ чух капана да се затваря с щракване. На сутринта го занесох на двора. В него имаше малка, сива мишка. Викнах мама, тати и кака да я видят. Исках и моя приятел Джо да дойде, за да му я покажа, но той беше заминал за някъде. Така и забравих за мишката. Спомних си чак на следващия ден когато Джо се прибра. Отидохме до капана в задния двор. Мишката беше умряла. Кой би могъл да предположи, че някой може да издълбае дупка в прага и после да умре само след един ден в капана?“. Това е. Доста странно, нали? - завърши Оливър.

Компанията замълча за известно време после Оливър, Марк и Грег избухнаха в смях.

- На мен ми харесва – тихо каза Том.

- На мен също – намеси се Аманда.

- Не знам. Доста странен пост. - каза Оливър - Прав си, Грег, не си само ти този, който мисли, че Родж е чудак. Но да пием за негово здраве. За бързото му излизане от ареста. За нашия чудак Роджър!

Всички пиха наздравица.

В разговори следобедът мина бързо. Неусетно стана време да си тръгват.

Лена се сбогува с всичките си приятели и седна до Грег в колата. Беше пила доста. Той щеше да кара.

След петнайсетина минути прекарани в мълчание Грег попита:

- Не знаех, че си била толкова близка с Роджър.

Лена помисли малко и каза:

- Да, бяхме близки. Може би най-добрия ми приятел от колежа.

- Доста странен тип...поне от това което си спомням от сватбата на Марк и Аманда. Някак си не си те представям да се асоциираш с такива хора като него. Странно, че никога не си го споменавала.

Лена го погледна и се усмихна горчиво. В гърлото ѝ се надигаше буца.

Помълчаха малко. Лена гледаше право пред себе си.

- Ходили ли сте заедно? - попита я Грег.

Лена го погледна учудено.

- Не, откъде ти хрумна?

- Не знам, явно много ти пука за него. Такъв загубеняк.

Лена не отговори. Опита се да подтисне плача си но не успя. И тя не знаеше защо плачеше. Сигурно защото беше пияна. Представяше си бедната мишка, забравена в капана. Без никой да си спомни за нея и да я пусне навън. Грег я погледна с недоумение.

По моста Вашингтон задминаха такси със звезда нарисувана отпред, а отдолу беше написано с по-малки букви “Звездно Такси“.

Лена го погледна и се засмя. Тя смъкна стъклото на вратата и си показа главата навън.

- Какво правиш. Прибери се вътре – извика Грег.

- Гледай си работата – каза му тя. После се обърна към таксито в съседната лента и размаха ръка свита в юмрук - „Да живее Революцията! Ура за Революцията!“ - Извика тя. Таксиметровия щофьор я гледаше изненадано.Тя му се усмихна и после прибра главата си в колата и се обърна към Грег:

- Няма значение, че е загубеняк. Още утре ще отида да го видя. - Лена замълча за малко после каза. - Когато разбереш, че няма накъде, тогава умираш. Разбираш ли? Но винаги има път навън. Просто някой трябва да ти го напомни.

- Какво?

Лена не отговори. От лошото ѝ насторение не беше останала и следа. Вече не ѝ беше мъчно.