Вечер, когато всички заспят, моята усмивка не заспива. Будува ден и нощ, радваща се на звездите. Мислеща се тя самата за звезда, сякаш идваща от небето, някак си като че ли мъничко не-земна. Всеки търси усмивката една, само тя не търси никого. Стои си закачлива и игрива, никога неугасваща, като звезда. Какво би правил този свят без звезди и без усмивки? Би бил като камък тежък, по-мрачен от нощта. Като пламък нежен, нивга неугасващ, така усещам таз земя. Без емоцията в тежест съм готов като перце да полетя. В Цирк живеем, не в Затвор. Който измислил е тъгата, бил е като спирт в разтвор. Бързал е да стигне и лекичко да пийне, малко кленов сок. Ах, мушицата, горката, тя ще да е измислила тъгата!
Събуждам се през вечерта, единствено за да подаря усмивка на някоя звезда. Срамежливо светят горе те, o, как бих искал всички да ги събера в едни ръце; в едно сърце!
Някой каза, че напразно луд съм, ех, велик човек! „Ненапразно луд съм” - съм отговарям аз, а с основателна причина луд съм, но не щ ...