Вечер, когато всички заспят, моята усмивка не заспива. Будува ден и нощ, радваща се на звездите. Мислеща се тя самата за звезда, сякаш идваща от небето, някак си като че ли мъничко не-земна. Всеки търси усмивката една, само тя не търси никого. Стои си закачлива и игрива, никога неугасваща, като звезда. Какво би правил този свят без звезди и без усмивки? Би бил като камък тежък, по-мрачен от нощта. Като пламък нежен, нивга неугасващ, така усещам таз земя. Без емоцията в тежест съм готов като перце да полетя. В Цирк живеем, не в Затвор. Който измислил е тъгата, бил е като спирт в разтвор. Бързал е да стигне и лекичко да пийне, малко кленов сок. Ах, мушицата, горката, тя ще да е измислила тъгата! 
Събуждам се през вечерта, единствено за да подаря усмивка на някоя звезда. Срамежливо светят горе те, o, как бих искал всички да ги събера в едни ръце; в едно сърце! 
Някой каза, че напразно луд съм, ех, велик човек! „Ненапразно луд съм” - съм отговарям аз, а с основателна причина луд съм, но не ще я кажа аз. Така подсвирквайки безспирно на Луната в късен час, нещо мъничко безспирно ме пробожда в раз. Бос съм! Накъде така? Трябва нещичко да сложа, може би обелки от банан? Леко скачам тук и там, като солената вълна в един красив и сладък океан. И в миг очите ми съзират октопод голям. С  островърха шапка господинът сам яде банан. Някак мъчничко ми стана, няма си звезда. Измислих си да му подаря моята една. Но той махна ми небрежно и каза ми „Не ща!”. Толкоз глупавичък е горкият, ядоса ме във миг таз една лъжа, защото всеки има нужда от звезда! 
Продължих напред с надеждата една в истината да намеря поне една лъжа. Но сякаш нещичко ме боцна и ме повали за секундичка една. О, Пинокио! Къде вървиш! Търся вика ми, Джепето… за да ми подостри още мъничко нослето. Голям си пън, измърморих под носа му аз, а той усмихна се и махна, промърморвайки развеселен в тоз късен час „Мерси, но не беше нужно, знам си го и сам”. 
Засрамих се и се провикнах „О, ние всички сме звезди!”.