В бяло облечена...
Дъжд навън вали, гаснат мойте мечти, отпивам от чашата с вино, но вече и то горчи...
Цигара отнова паля, но догаря в пепелника тя, слушам музика, уж щастлива, но в мен единствено звучи , че “любовта умира”...
В бяло облечена, от тебе обречена, душата ми крещи: “до мене остани”...
Вече бялото презирам, с очи, пълни със сълзи и викам след теб: “Остани”...
Пръстенът венчален вече не блести, само сълзите ми кристални, в очите ми блестят...
Какво се случи между нас, кажи? Защо оставяш ме сама, в този ден на любовта???
Ставам от масата сама и тръгвам по-пътека една, всичко беше тъй красиво снощи и всичко бе покрито с цветя, а свещите вече догарят и обзема ме тъга...
Вървя по-пътеката сама, а всеки вперил поглед в мен, всеки се усмихва, уж кураж да ми даде...
А сега накъде да вървя, не чувствам вече радост от любовта, тя изгоря, нали? Изгаси я ти с дъжд от сълзи.
Сега отивам си, оставям те на мира и гордо главата аз ще вдигна, защото ме боли, но виновният си ти...
Ето ме, в ...