В бяло облечена...

  Дъжд навън вали, гаснат мойте мечти, отпивам от чашата с вино, но вече и то горчи...

  Цигара отнова паля, но догаря в пепелника тя, слушам музика, уж щастлива, но в мен единствено звучи , че “любовта умира”...

   В бяло облечена, от тебе обречена, душата ми крещи: “до мене остани”...

    Вече бялото презирам, с очи, пълни със сълзи и викам след теб: “Остани”...

     Пръстенът венчален вече не блести, само сълзите ми кристални, в очите ми блестят...

     Какво се случи между нас, кажи? Защо оставяш ме сама, в този ден на любовта???

    Ставам от масата сама и тръгвам по-пътека една, всичко беше тъй красиво снощи и всичко бе покрито с цветя, а свещите вече догарят и обзема ме тъга...

   Вървя по-пътеката сама, а всеки вперил поглед в мен, всеки се усмихва, уж кураж да ми даде...

   А сега накъде да вървя, не чувствам вече радост от любовта, тя изгоря, нали? Изгаси я  ти с дъжд от сълзи.

    Сега отивам си, оставям те на мира и гордо главата аз ще вдигна, защото ме боли, но виновният си ти...

    Ето ме, виж ме за последно, в бяло облечена, на мъка от тебе обречена, и пръстена свалям – “вземи го ти”, той на ръката ми спря да блести. И бялото събличам, вземи и него ти...

    Връщам ти всичко, всичко вземи, нека страдам, нека ме боли, защото всичко от себе си дадох и всичко от тебе получих, но и всичко за миг ми отне...

И бялото вече презирам, то погуби любовта, но бялото вземи, на друга някоя го подари...