Обичам разходките в гората до късно. Сам, заобиколен от неизвестното, от дивотата, от живота. Има нещо, което ме кара да потръпвам, когато навлизам в гората, докато слънцето се скрива зад мен. И не, това не е някой див звяр, който ме дебне зад някой храст; чувството, което ме обзема, е носталгия. Всяка вечер се връщам, сякаш теглен от някакво невидимо въже, което ме води все по-навътре и по-навътре към сърцевината на гората. А аз следвам тази сила с чувството, че ще открия най-сетне извора на това чувство, че най-сетне ще открия себе си.
*****
Беше тихо, чуваха се само щурците и разни други животинки, шумоленето на храсталаците и зловещото свистене на вятъра, който сякаш се блъскаше в стъблата на дърветата и се разделяше напосоки.
"Надявам се, че не съм оставил печката включена." - казах си наум, при което се изсмях. Огледах се, като че се намирах на обществено място и хората ме бяха чули как се изсмивам сам на неясна причина. Изведнъж от някъде чух силен вой. Спрях на място, наострих ...