Обичам разходките в гората до късно. Сам, заобиколен от неизвестното, от дивотата, от живота. Има нещо, което ме кара да потръпвам, когато навлизам в гората, докато слънцето се скрива зад мен. И не, това не е някой див звяр, който ме дебне зад някой храст; чувството, което ме обзема, е носталгия. Всяка вечер се връщам, сякаш теглен от някакво невидимо въже, което ме води все по-навътре и по-навътре към сърцевината на гората. А аз следвам тази сила с чувството, че ще открия най-сетне извора на това чувство, че най-сетне ще открия себе си.
*****
Беше тихо, чуваха се само щурците и разни други животинки, шумоленето на храсталаците и зловещото свистене на вятъра, който сякаш се блъскаше в стъблата на дърветата и се разделяше напосоки.
"Надявам се, че не съм оставил печката включена." - казах си наум, при което се изсмях. Огледах се, като че се намирах на обществено място и хората ме бяха чули как се изсмивам сам на неясна причина. Изведнъж от някъде чух силен вой. Спрях на място, наострих уши, сякаш бях вълк, опитвайки се да определя посоката, от която идваше звука. Не след дълго последва втори вой, по-слаб като че ли. Хукнах нанякъде, сетне се озовах на една голяма поляна с няколко скали в центъра й. От там се виждаше луната съвсем ясно в целия си блясък, в цялата си самотна красота. Трети вой. Чувах го толкова близо. Приближих се към скалите и го видях. Вълк, виещ към Луната, сякаш й обясняваше неувяхващата си любов към нея, а тя така мълчаливо стоеше и го гледаше. Понечих да погаля звяра, в този момент не бях способен да мисля адекватно. Чувствах се, сякаш току-що се бях видял в огледалото, само че в друга физическа същност. Вълкът се стресна и рязко захапа ръката ми. Успях да се отърва от челюстите му, но не тръгнах да бягам. Погледнах към ранената си, пулсираща в кръв ръка. Вълкът стоеше и ме гледаше като послушно куче. Сетне тръгна към мен; уплаших се, че ще ме нападне и отскочих назад. Но той остана на мястото си. Сведе главата си напред към мен и го погалих. Оцветих шарената му козина в кръв. С този вид  изглеждаше като истински звяр.  Не се страхувах вече. Седнах пред него и се гледахме в продължение на няколко секунди. Чувствах се сякаш бях в приказка, не усещах болката от ранената си ръка. Луната, която се намираше зад вълка, му придаваше зловещ силует. Сетне животното се изправи на четирите си лапи. Погледна към ръката ми и изскимтя  като малко кученце. Чух зад себе си звук и се обърнах. Недалеч от мен стоеше друг снежнобял вълк, изглеждаше по-малък по размер. Втурна се към мен, застана до себеподобното и сякаш ми се поклони.
*****
Телефонът ми иззвъня, за да ме осведоми, че е 5 часът сутринта, време за сън. Налага се да нагласям аларма, която да ми напомня, че имам нужда от сън. Беше време да си ходя. Вълците бяха останали с мен през цялата нощ, спяха съвсем спокойно около мен, а аз стоях и ги наблюдавах. Тръгнах си съвсем безшумно. Минах по същата пътека, по която бях дошъл вечерта, сякаш бях запомнил пътя наизуст. Почти стигнах "границата." Това е мислена линия, която разделя дивото от опитоменото. Гората от града. Така си бях  измислил да я наричам. Чух зад себе си шумолене. Бяха вълците. Гледаха ме жално, с погледи ме умоляваха да се върна при тях. За момент се поколебах дали да не остана с тях, но продължих пътя си към града. Някаква сила ме спря за момент. Усетих как сърцето ми започна да бие учестено. Изведнъж изпитах нуждата да изкрещя със всички сили. Прониза ме болка в стомаха, която беше толкова силна, че успя да ме стовари на земята. Вълците седяха пред мен и ме наблюдаваха как се мъча. Езикът ми пресъхна, причерня ми пред очите. Протегнах ръка към небето, изпитах нужда да се помоля на Бог да се смили над мен. Раната ми беше зараснала напълно, сякаш никога не съм бил хапан от вълк. Пръстите ми започнаха да се свиват, докато най-накрая не се бяха изпарили в ръката ми съвсем. Помислих си, че съм заспал при скалите и че сънувам най-ужасния си кошмар. Исках да се събудя. Изревах със всичка сила, гърчех се на земята от неописуемата болка, която беше обляла тялото ми. Затворих очите си за момент и ги отворих рязко в опит да се събудя от кошмара. Но не успях. Все още виждах вълците пред мен, все още болката съществуваше вътре в мен. Колабирах.
*****
Събудих се внезапно. Все още бях на същото място, на което се гърчех, преди да изгубя съзнание. Беше станало вечер. Болката беше напуснала тялото ми напълно, чувствах се толкова бодър и силен. Пред мен стоеше снежнобелият вълк. Понечих да се изправя. Установих, че съм на неговото ниво. Помислих си, че бях клекнал, не усещах изцяло тялото си в този момент. Погледнах надолу и се стреснах. Ръцете ми се бяха превърнали във вълчи лапи с дълги нокти. Зад мен се носеше космата опашка. Пред себе си виждах муцуна. Изръмжах в притеснение. Осъзнах, че са изминали години наред в търсене на същността си в големия град, сред хората, когато, всъщност, моето истинско Аз е било в дивотата и естествеността на природата. И тогава видях как челюстите на звяра се разтвориха:
"Ти си един от нас."