Най-после родната телевизия слезе на българска земя и пусна сериал, който живо и точно отразява  виртуално реалността. Става дума за великолепната поредица на ВВС за динозаврите. Зрителят зяпа добичетата от праисторическата ера, тръпне, свива се, оглежда се и си казва: "Боже, че то като у  нас!"

Отдавна по уж българската телевизия нямаше нищо, което да отразява българските проблеми  така достоверно. На човек му стана байгън от лавината американски филми - сурогати, накъртя му от сладост, а отврат го обзема от трупове, черва и душевни повръщания, маскирани като философски трепети в смисъл: "Да го утрепя или да го запазя за другата серия?"...

Най-после излязоха гущерчетата и видяхме нашия си Джурасик парк, нашето предисторичeско време.

Вярно, нищо ново, но поне вдъхващо оптимизъм с финала си. Нищо ново, защото и тук, на екрана, компютърните добичета кротко си си пасат и гледат как да опазят глави и опашки, пък отнейде  изведнъж излита хищник и... Ей тъй - както си мируваш, пък вземе та те гръмне някоя лапа, бумне те яко чене и се включиш с активно учaстие в кръговрата на нещата в природата.

Какво ли ще рекат потомците, ако моигат да зърнат нашенския Джурасик парк, нашенското юрско политическо блато. Където вековни дървета, бодливи храсти, огромни треви превръщат всичко в непроходима джунгла, спъват всякакъв  опит за напредък. Червено-сини-сивите облаци са се надвесили отгоре и спират опитите за издигане над тресавището.

В единият край на блатото кротко пасе старият динозавър – някогашният хегемон тук. Преди дори не гонеше плячката си. Тя сама идваше и покорно лягаше в краката му. А сега е минал на принудително вегетарианство, демонстрира примерно поведение, разбирателство и мирни намерения към по-силния.

Нейде в другия край е сегашният господар – мутренският тиранозавър. Той арогантно навлиза в чужди територии, прилапва чужда плячка, не се гнуси да отнеме процент от улова на по-слабите. Към протестиращите той пристъпва заплашително, оголва окървавени зъби, размахва страшни нокти. Покоряват му се и старите, уморени динозаври, и младите неопитни хищници. Упоен от величието си, вдигнал самодоволно глава, той често се  подхлъзва по калните пътеки, рухва в мръсни ями, но силните му мускули го измъкват, а безочливото му отношение към околните го спасява.

Из храсталака пъплят безброй малки хищничета. Те лапат страхливо, оглеждат се бързо, мъкнат каквото им падне към  скривалището си. Успокоява ги надеждата, че ще пораснат, ще принудят и сегашния водач на блатото да се напъха в някакъв ъгъл.

Така тече животът в нашенското политическо блато – кротко и закономерно. Ехтят страшни ревове, бучи земята под тежките стъпки, скърцат зъби, пращят кокали.

Днес не е точно като в юрата, днес е малко, ама  малко по-сложно. Днес, като те бумне неизвестна бухалка или литнеш от нечия бомба, идва полиция (и тя трябва да работи, нали?), идва и пресата, снима телевизията, обсъжда се три дни, докато друг бъде бумнат, гръмнат, опушкан, сбухан. А при гущерчeтата е по-просто - ам, хрус, хлъц...

И - да се  готви следващото.

Вярно, и при нас има такива опростени нещица. Вземаш заплата (ако още си пощаден от изригванията на реформаторските вулкани), а вътре орязано, оскубано, отърпано от данъчните тиранозавърчета и от баш завъра. Пожелаваш му нещо завърско, пък си тръгнеш по пътя. А навред около теб силните опапват слабите, лее се духовна и натурална кръв, пукат социални кокали, долитат родни и чужди птеродактили и всички ръфат, късат, хапят, завличат. Всичко си имаме днес - и баш тиранозавър, и алчнозавъри, и процентнозавъри, и фитнесзавърка, и пицозавър, и шумозавър, и какво ли още не. Ей там уж добър социозавър облизва ранен тревопасен, пък полека-лека олапва доверилото се на реформата животинче. До него профзавър примамливо разставя  приказки и лафове, та на тях да се лепят и бъдат изхрускани възрастните гущерчeта. В долинката цвъкозавърът се муши из дупките, подслушва де има плячка и тича да доведе тиранозавъра. До него... до него...

Абе, допотопен свят!

А в покрайнините тихо  и скрито младите бозайници напускат родното блато. Ясно им е – ако останат тук, ще могат да станат най-много нови хищници. Обаче така им се иска да изкачат върха на природната стълбица, така им се иска да станат хора…

Но засега в Джурасик парк няма такава възможност. Поне докато царуват динозаврите – старите и по-млади хищници. И докато не долетял метеорът, та да разчисти мястото от калта, от кръвта, от мизерията, от червено-сиво-шарените облаци, от лапащите и зъбещи се хищници. И животът да премине в по-висша степен на развитие – човешката…

Едно е хубавото на филмчето – завършва оптимистично. Появяват се  топлокръвните, човекът се отмаймунява, постепенно става хуманен. Ама още колко време ще мине дотогава, а?