В нощ като тази Неволята се срещаше с любимата си сестра – Любовта. Държаха се за ръце, взираха се в очите си, приказваха си, споделяха тишината между думите и преди да се разделят минаваха през потъналия в зеленина и изпълнен с живот смъртен свят. Веднъж годишно идваха да се порадват на разпръснатите в странен безпорядък камъни, между които растеше цветето на живота. Има странна магия в стремежа да впиваш корен в неплодородна почва, далеч от удобството на ширналото се поле и сладостта на близостта с възможностите, които хоризонтът предоставя. От тази магия отпиваха двете сестри. И... До следващия път!

Възрастната жена вадеше от торбата със спомените си хвърлените по нея камъни. Знаеше точно къде да ги постави – далеч един от друг, за да е възможно между тях да вирее цветето на живота. Разбираше нуждата им да тежат на мястото си за да изразяват емоцията, дарила ги с криле и се стараеше да подчертае ярката индивидуалност у всеки от тях.

- Да се прибираме вече? – помоли метлата. – Трябва да разлеем във всеки сън еликсира на усмивката...

- Не съм забравила. – отвърна старицата.

Въздъхна, изправи се и се усмихна.

- Време е.

Докторът знаеше, че няма време. Затова бързаше, с цветето в ръка, да се прибере при онези, които разчитаха на уменията му. Виждаше само тях – хора, приведени под товара на болката и затова не видя камъка, който го препъна. Стръмен бе пътят и тесен. Политането го търкулна в пропастта, а цветето продължи да ухае в здраво стисната му длан.

Така го намери Бабата. Повика Неволята и двете го натовариха на метлата.

Светът осъмна какъвто  всички го познават.