Играем на барболета пред входа на голямата къща. Четирима сме. Там мястото е малко, но пръстта е винаги сплъстена. Идеална. Утъпкана.
Гришата винаги е най-добър. Но и аз не му се давам. Стрелям със средния пръст. Той - с безименния.
- Грише - казвам му по едно време от битката, - дай да се разберем. Аз ще спечеля, но ти си по-добър. Ще го призная.
Той отказва.
Иска да спечели и никой даже да не допуска, че е възможно някой да е по-добър от него. Нито на думи, нито на дело. Такъв си е Гришата - хитър, умен, глупав и слаб. И всичкото това - в безименен пръст. Само сложните хора са силни. Или слаби.
Играта с топчета е много проста. Но е като всяка игра - понякога печелиш, друг път не. Цялата работа е да вкараш едно топче в някаква дупка. Това е също толкова сложно като това да осмислиш цял един детски живот.
Но ние с Гриша бяхме във война. Той отказваше да е по-слаб от мен. Аз категорично го мразех за това, а също и че отрича моето надмощие. Когато ми показваше безименния си, аз му сочех ...