Ванеса и Борис
Глава четиринадесета
Зимно слънце надничаше между завесите на хола. Старият часовник тихичко отмерваше последните часове на Старата година, и се готвеше радостно да приветства идването на Новата. Боже мой, колко дълго беше живял, колко Стари и Нови години беше изпращал и посрещал през живота си. Вече не ги помнеше. А някога беше млад и хубав, снагата му лъскава и гладка като стъкло. Муха да кацнеше, щеше ра се разчекне. Махалото весело и игриво подскачаше ту на ляво, ту на дясно, и то без да се задъхва, без да забавя равномерния си ход. С каква радост беше посрещнал раждането на онова красиво бебе-момиченце, което нарекоха Емилия. Те бяха приятели, тя с часове стоеше пред него и му се любуваше. Клатеше глава на ляво и надясно, в ритъма на неговото махало, сякаш искаше да му помогне да отмерва времето, което никога не се връщаше. Спомняше си деня, когато за пръв път у тях дойде на гости един възрастен мъж. Казваха, че бил лекар- професор. Отначало идваше рядко, а след кат ...