Ванеса и Борис

    Глава четиринадесета

      Зимно слънце надничаше  между  завесите на хола.  Старият часовник тихичко отмерваше последните  часове на Старата  година, и се готвеше радостно да приветства идването на Новата. Боже мой, колко дълго беше живял, колко  Стари и Нови години беше изпращал и посрещал през живота си. Вече не ги помнеше. А някога беше млад и хубав, снагата му лъскава и гладка като стъкло. Муха да кацнеше, щеше ра се разчекне. Махалото весело и игриво подскачаше ту  на ляво, ту на дясно, и то без да се задъхва, без да забавя равномерния си ход. С каква радост беше посрещнал раждането на онова красиво бебе-момиченце, което нарекоха Емилия. Те бяха приятели, тя с часове стоеше пред него и му се любуваше. Клатеше глава на ляво и надясно, в ритъма на неговото махало, сякаш искаше да му помогне да отмерва времето, което никога не се връщаше. Спомняше си  деня, когато за пръв път у тях дойде на гости един възрастен мъж. Казваха, че бил лекар- професор. Отначало идваше рядко,  а след като родителите й си отидоха и също  като отминалото време, никога не се върнаха, Борис, така го наричаше младата жена,  започна да идва всяка вечер. Старият часовник днес беше тъжен. Човек винаги е тъжен когато му предстои да се раздели с някой,  с когото е бил дълго време.  Професора отдавна не беше идвал, в последно време и Емилия я нямаше седнала в креслото пред люлеещото се махало. Само синът й от време на време сядаше в нейното кресло и  мълчаливо разглеждаше малкото албуми които бяха останали на масичката. Другите бяха изчезнали, също като хората, които бяха на онези снимки. 

Един заблуден слънчев лъч се плъзна по стъклото, зад което махалото се люлееше  неуморно  и за миг пред очите на Стария часовник  изплува една отдавна забравена картина. В хола беше влезла млада жена облечена в мъжка риза на голо тяло. Пешовете на ризата едва покриваха красивите й бедра до средата, а ръкавите  бяха толкова дълги, че ръцете й не се виждаха въобще. Момичето се спря по средата на хола и започна да оглежда всичко което се намираше там. Докосна с поглед и него, но го отмина като пътен знак. Явно тя не се интересуваше от Стария  часовник, и от неговата  отговорна дейност. Опипа с любопитен поглед старият бюфет, гоблените окачани на отсрещната стена, и се спря на албума който лежеше на малката салонна масичка със стъклена витринка. Взе албума и се отпусна назад за да седне в Старото кресло, а то изненадано се залюля и момичето едва не падна върху часовника. 

След минута в хола влезе Борис, онова малко момченце което Емилия беше довела от болницата където работеше тогава. Беше толкова отдавна, толкова отдавна, че Старият часовник трудно би могъл да каже колко пъти  махалото се беше люляло наляво- надясно.  В ръцете си носеше табличка с две чашки ароматично кафе. Явно беше горещо защото над чашките се виеше пара, като дух който излиза от гърлото на бутилка.

-При тебе е като в романите на Дикенс,- каза младото момиче без да вдига очи от албума. Имам чувството, че съм на гости при Давид Коперфилд. Усмивката й показваше снизходителното й отношение към старите мебели. Старият часовник беше готов да се обиди, ама реши да не бърза, пък и не знаеше кой е тоя Давид. Може би пък да не е обидно да си му на гости. Часовникът реши да не бърза с заключенията си. Време пред него колкото щеш, нали той го командваше това време.

-Това е царството на мама Еми, тя си го е подредила по свой вкус, и въобще цялата къща е нейна и тя е съхранила всичко както е било, когато дядо е идвал  при нея. Вярно апартамента не е същият, променили са се само стените, всичко останало в  така както е било, когато тя ме е взела  да живея  при нея. И на мен ми харесва.

-Ох, аз забравих, че имаш английска кръв и английският традиционализъм никак не ти е чужд,-  Ванеса с приветлива усмивка поднесе горещото кафе към устните си. Ноздрите й, широко отворени поглъщаха необикновения аромат на прясно смляното кафе.

-Борис, аз съм родена  тук, но съм израстнала и възпитана в Америка. Ние много се различаваме по манталитет, по ценностна система, даже и в отношенията си към мъжете и съответно към жените.  Ние, американките, не сме лицемерни като европейките.  Когато един мъж ми предложи да излезем, ако ми харесва веднага казвам “да”,  а ако каже “не”, той знае, че не искам и повече не настоява. На европейките им се иска дълго ухажване, увъртат го с “може би” или “някой друг път” и т.н. И в кафенето и ресторанта плащаме поравно, всеки своята сметка. Вие сте разглезили европейките и винаги плащате вие мъжете. Защо? И за да има “връзка”,  инициативата винаги идва от мъжа, с това също американката не е съгласна. Щом говорим за равноправие, жената също има право да предложи, да изяви желание за интимност. А не да чака и да се чуди, ще пожелае ли Той или не.  Тази интимност може да е само един път или цял живот, зависи дали ще си допаднат партньорите, дали ще чувстват необходимост да бъдат заедно, без уговорки и без условности.

-Ванеса искаш да кажеш, че жената има право да направи предложение за брак? И никой няма да бъде шокиран? – със сериозен тон попита Борис.

-А защо да няма право, това монопол на мъжа ли е?

-Ти, като американка, би ли предложила брак на един мъж?- с насмешка, зад което Борис криеше  вълнението си,  попита той.

-Защо непременно брак, та днес никой вече не се жени, хората живеят заедно, имат по няколко деца и са щастливи без да са се подписали. Нима подписът променя отношенията между една жена и един мъж, ако те се обичат, уважават, имат общи интереси и са щастливи заедно.- тонът на Ванеса беше сериозен, сякаш четеше доклад на научна конференция. 

-И все пак ти не ми отговори на въпроса, ти би ли предложила на един мъж да се ожени за тебе, или да живее с тебе, както сега било модерно,- Борис продължаваше да поддържа закачливия тон.

-Да  Борис, искам  да ти предложа да живеем заедно, вече се познаваме добре. Във всяко отношение,- сега нейният тон беше придобил закачлива нотка.  Когато те виждам  се вълнувам, независимо дали е по време на операция, или  разговаряйки в коридора на клиниката.  Виждам, че и ти не си безразличен към мен, въпреки, че в клиниката го криеш дълбоко в себе си.- на лицето на младата жена се разля чаровна усмивка съдържаща хитра подправка. За това реших да ти помогна поемайки инициативата, като американка.

Лицето на Борис остана сериозно, но по всичко личеше, че предложението на Ванеса го правеше щастлив. Колко непринудено и естествено звучеше всичко в нейната красива уста. Без превзетост, без излишно “женско хитруване”, но  самоуверено и  с голяма прямота. Този стил безусловно му допадаше, макар че не беше нито американец, нито истински англичанин. Той знаеше, че още утре животът им щеше да се промени, ако вече не беше тръгнал по общ път.  Борис  стана отиде до Ванеса, взе албума от ръцете й, сложи го на масичката и вдигна  Ванеса на ръце. 

-А сега, мила колежке, искам да почувстваш как любят мъжете от Симеоновия род,- сериозно каза Борис, запътвайки се към спалнята. И после тихичко добави.

-Багажа ти ще пренесм още утре, ок?