ВЕЧЕРТА НА СТАРИЯ ЕРГЕН

                Октомврийският вятър подгони светлината на гаснещия ден от тясната пуста уличка. Изгорели жълти листа посипаха раменете на крачещия по тротоара мъж и прошумоляха в краката му. Той повдигна яката на спортното си яке и си помисли: "Дано Жоро си е вкъщи - не знам какво ще правя, ако го няма. Не ми се гледа телевизия, не ми се четат и книги.  А на всичко отгоре вкъщи е студено.  Рано дойдоха студовете тази есен. Студена стая, студено и празно легло - тягостно ми е. Ако Жоро и Атанаска са се прибрали, ще се почерпим, карти ще поиграем, пък може и някой филм да изгледаме. Още по-добре ще е да срещна на улицата някой познат, да се разприказваме, да мине малко от времето" - така си мислеше.

             Но не срещна никого. По улицата нямаше много хора - зат­варяха магазините. Малкото минувачи, подгонени от острия хладен вятър, бързо отминаваха край него. Спря пред една от витрините. Тя го върна с години назад, върна го в младостта. Тогава беше пролет и не беше така самотен както сега. Вървеше прегърнал Магда и сякаш целият свят беше техен. Когато минаха край бляскавата вит­рина, на магазина за дрехи, девойката го задържа. Очите ù поглъщаха жадно красотата на една от изложените рокли.

             "Наближаваше рожденият ù ден. Купих ù я за подарък. Колко много я зарадвах. Заради роклята Магда ме целуна за пръв път. Чудесен рожден ден празнувахме. Тя беше толкова щастлива!" - запърха сърцето на Борис при тези спомени.

              Усети, че го гледат. Бяха две млади жени. Техните погледи  го откъснаха от сладостта на спомените.

             "Все още не съм за изхвърляне, щом такива хубавици ме заг­леждат" - си каза и спря да се огледа в стъклото на следващата витрина. Отражението на мъж на средна възраст, но без корем, стегнат и елегантен, го ободри. Спортният модел на дрехите го подмладяваше.

              Обърна се назад. Жените пресичаха улицата и се отдалечаваха, "Защо не познавам  такива красавици? Дали защото малко излизам сред хората - от работа, вкъщи? Дали жените, които са около мене не ми харесват защото ги виждам делнично об­лечени? Като гледам съпругите на познати, на приятели и те ми се виждат безлични. Все се питам как са се излъгали тези мъже да се оженят за такива жени. Може би защото ги виждам в домашна обстановка, край печките и тенджерите, все нещо да приготвят. Ала мнозина и от приятелите са се изоставили, пуснали шкембета, не могат, да се наве­дат да си завържат обувките. Ето, Жоро например: гледа да си купи такива, които са без връзки. Щом се оженят и се отпускат. А аз още се държа. Хич не мисля да се предавам. Може би семейният живот прави хората такива? Какъв ли щях да бъда, ако бях семеен? Изглежда средата ми е такава. Естествено, че най-важ­ното нещо си остава средата" - заключи той, огледа се на кръстови­щето и премина на отсрещния тротоар.

               Като кривна в страничната уличка, краката отказаха да го слушат. Сърцето му заблъска лудо в гърдите. Толкова години минаха оттогава, толкова пъти бе минавал оттук, а вълнението си оставаше. Тук под упойващия мирис на старата липа, до малката метална портичка бе получил първата целувка от незабравимото момиче.

                Погледна към прозореца на втория етаж, Той светеше. Мамеше го. Искаше му се да не са минали толкова години, да може да изтича нагоре и да почука на вратата, струваше му се, че ако се изкачи и почука, Магда ще му отвори усмихната. Веднъж дори отиде. Показа се друго момиче.

             -  Кого търсите? - попита то.

             - Луд! – чу със затварянето на вратата зад гърба си.

            Без да каже нещо, разочарован и унил, той тръгна обратно по стълбите.  Тъжно отекваха тежките му стъпки.

"Кой ли живее сега в стаята? Каква ли съдба е запалила тази светлина в мрака? Стаята, в която обичах за пръв път, която не мога да забравя. Единствената ми истинска любов горя там, горе. Дали това не е светлината на моята любов? Магда отдавна не живее тук. Не живее и момичето, което мислеше, че гледам в прозорците му заради него, което каза "луд”. Навярно някой клетник там сега се топли край червените реотани на бекярската си печка и не подозира какво значи за мене неговата стая. А може би някой прегръща своята Магда и не му е студено, топлят се с кипящата си кръв или очаква своята Магда да почука на вратата му! Кой знае?"

                Студеният вятър отново засвири в ушите му и го подсети, че беше тръгнал за някъде. Но на площада, бляскава и усмихната, окъ­пана от неоновото осветление го посрещна фасадата на читалището и наложи душата му с мехлема на спомените.

              "Щастливи дни и вечери съм имал в тази сграда! - си каза Борис усмихвайки се. За пръв път тук играх на сцена пред голяма публика. Тогава изнасяхме не само пиеси, а и оперети. Нямаше профе­сионалисти, все самодейци бяхме, но с какъв жар играехме. И публиката ни посрещаше радушно, с любов. Залата претъпкана - ще се издушат хората. А сега идват професионални театри, с големи артисти, от предприятията купуват билетите и пак няма посещение - остава полупразен салонът. При нашите оперети не помня да е имало такова нещо. Дали хората се промениха, дали пиесите? Кой знае?

              Бях млад тогава. Облечен в превъзходен театрален костюм, заграден от млади момичета, чувствах се цар на сцената, цар в живота. Бъдещето беше пред мене. В театъра за пръв път ме обикна едно момиче. Появявах се на сцената сред танцьорките, като въртях джентълментско бастунче в ръка и с всяка една танцувах по няколко стъпки. Моми­четата, облечени в прекрасни рокли, млади и хубави, съвсем замай­ваха главата ми и без това замаяна от приказната атмосфера. Чувст­вах се така щастлив! Сякаш всички тези красавици бяха мои, сякаш бях султан в харема си. Какви илюзии на младостта!

              Докато танцувах и въртях майсторски бастунчето между пръстите си, забелязах, че една от танцьорките ме гледа с грейнали очи. Сближихме се. Случи се така, че нейна колежка заболя и тряб­ваше да намерят момиче да я замести. След няколко дни режисьорът доведе красива девойка, заместничка на заболялата. Оказа се най-хубавата от всички, макар в оперетата да участваха много млади момичета. А когато започна да танцува, всички спряхме играта да гледаме. Останахме възхитени. В очите на останалите танцьорки се четеше завист. Не правеше изключение и Цеца, моята приятелка. Но не само аз следях нейните очи и тя следеше моите. Възхищението, изписа­но на лицето ми, хвърли сянка на безпокойство в нейното. Когато за­танцувахме с тази девойка, всички ни заръкопляскаха. През ръцете ни сякаш преминаваше ток - от мене в нея и от нея в мене. Забравих бързо Цеца. Бях влюбен в новодошлата. Тя прие дружбата ми. Театърът беше мястото на нашия триумф, на младостта ни. Това момиче беше Магда.

               Един ден се отбихме с Цеца в "Еделвайс" да се почерпим.

              Докато чакахме да ни сервират, тя каза:

              - Боре, не знам дали е уместно да ти се меся в работите, но трябва да ти кажа нещо за Магда.

             Настъпи неловка пауза.           

            - Не искам криво да ме разбереш. Обичала съм те, обичам те още, затова ще ти кажа, но не с някаква цел за себе си. Мисля, че трябва да знаеш - продължи тя.

Помислих, че става дума за друг мъж между нас и казах с отпаднал глас:

             -  Щом трябва, говори!

След известно колебание, преодолявайки неудобството, Цеца продължи:

            -  Магда е болна. Сериозно е болна. Внимавай с нея.

                Трепнах, изненадан от това, което чувах. Бившата ми приятелка помисли грешно, че се уплаших и побърза да ме успокои:"

               -  Не бой се! Не е заразно!

              После не помня за какво сме говорили и дали изобщо сме говорили. Мисълта ми бе изцяло заета с Магда. "Болна! Как може да е болна!? Та тя изглежда чудесно. И как танцува само! Вярно, че танцът е кратък, само няколко стъпки имам с нея, но все пак. Би ли могла болна да танцува така!? Не. Това не е възможно. Просто Цеца ревнува. Иска да ме скара с нея. Но не! Това няма да стане. Аз обичам Магда и само нея ще обичам. Никакви интриги няма да позволя да помрачат щастието ни!" - така си казах тогава.

              И наистина бързо забравих този разговор. Може би щях да го забравя завинаги, ако не се беше случило нещо, което ми го при­помни.

              Един ден тръгнахме с приятели от оперетата на хижа в планината. Денят беше чудесен, настроението приповдигнато. С ентусиазъм започнахме изкачването. Скоро Магда взе да изостава, запъхтя се. Наложи се да спираме често, да изчакваме да почива. Но не минахме много от пътя и тя отчаяно рече:

              - Не мога, Боре! Да се връщаме. Сърцето ми не издържа.

            - Стегни се. Аз ще ти помагам. Хайде!

            - Моля те, да се върнем. Не мога.

           И не успях да я накарам да тръгне, пък и сам виждах, че не може. Тръгнахме бавно надолу. Тогава си спомних думите на Цеца. "Значи тя е права. Не ми го е казала от ревност. Как заблуждава външността на Магда. Сигурно е много зле, щом не може да върви по такъв малък наклон. Ами сега! Какво да правя? Обичам я, но бих ли могъл да се оженя за болна девойка? Как ще живея с жена, която постоянно пие капки и взема разни хапчета? Ще ме превърне в болногледач. Никъде няма да можем да излезем. Какво нещастие! А ще може ли такава болна жена да ми роди деца? Какви ще бъдат тези деца, дали ще са здрави? Дали рискът не е много голям? -хиляди такива въпроси ме измъчваха, докато се връщахме в града.

             Над щастието ни надвисна черна сянка. Реших, че трябва да се разделим, че връзката ни е безперспективна, че няма смисъл да я поддържам.  И се разделихме.”

            Лампите над входа на читалището изгаснаха. Борис трепна. Бe стоял доста време на едно място. Изведнъж усети, че студът пълзи по гърба му, стиска го за врата. Отърсил се от спомените продължи напред.

Насреща му се зададе Илиян Гинчев - разговаряше с една млада жена. "Ето кой ще ми прави компания - си каза Борис и тръгнa към тях. Но приятелят му кимна само в отговор на поздрава и унесен в сладък разговор с дамата, му даде да разбере, че сега не му е до него. „Жалко" - сви врат във вдигната яка на якето Борката и продължи  отново сам.

           Всички прозорци на блока, в който живееха Жоро и Атанаска, светеха. "А моят ме посреща винаги тъмен. Нали си нямам нито дом, нито семейство." Изкачи се на площадката на третия етаж и натисна звънеца. Нямаше ги. Тръгна разочарован обратно по тяс­ното стълбище.

             "Ща не ща, пак ще си стоя вкъщи - къде да вървя?! Ще пог­ледам телевизия, ще си хапна малко от сухоежбината и хайде под юргана. Зима идва, вече ще е тъй."

              На връщане мислеше да мине по друга улица, но неусетно краката пак го отведоха до тясната странична уличка със старата липа и малката метална портичка. Отново споменът сви сърцето му. Минавал беше нарочно оттук с момиче до себе си, с надеждата, че ще премине равнодушно край портичката, че ще се пребори с връх­литащите го спомени, но уви, спомените пак го измъчваха, дори повече отколкото когато минаваше сам.

             Прибра се потиснат, както в онзи ден, в който се разде­лиха завинаги с Магда. Тогава се връщаше от разходка. Отдалече съзря девойката да го чака на терасата пред квартирата, тръпнеща и неспокойна. Тя бе помолила за последна среща. Кривна в близката пресечка, преди тя да го забележи. Дълго обхожда къщата, докато изчака да си иде.

            "Какво ли не бих дал сега, за да я видя отново да чака пред вратата ми! Но това няма как да се повтори. Какво магаре бях тогава. После научих, че се омъжила, че създала добро семейство, родила деца, здрави. А аз! Аз се надявах да я забравя. Уверен бях, че няма дълго да обичам една болна девойка, но се излъгах. Обикнал съм я завинаги. Много други жени познах, но ни една след нея не мога да обикна. Разминал съм се може би с единствената си възможна голяма любов. Магда би ме радвала и топлила с любовта си, независимо от капките и хапчетата, ала всичко е безвъзвратно загубено. Затова сега ще се прибера в студената си стая и ще кукувам сам!" - поклати тъжно глава той, свали яката и потъна в тъмния отвор на входа.

            Студеният вятър вън с вой откъсна няколко изгорели листа и като не намери кого да засипе с тях по раменете, ги завъртя край ниските огради и ги натика чак във върбите, надвиснали жадно над шумящия Осъм.