Поканиха го на вечеря. Изглеждаше унил и съвсем запуснат – кръгли тъмни петна около очите, зле обръснат, отвеян и тъжен.
– Няма да дойда – каза. – Зает съм.
Отри ръце в сивото си сако. Беше му широко.
– С какво си зает? – попита го приятелят му. Бръкна в носа си по навик – винаги правеше така при учудване, нещо като детски тик.
– С какво наистина? – натърти въпроса съпругата на приятеля му. – Нима то е по-важно от нашата компания?
– Разбира се. Иначе ще е неуважително.
Допиха кафето си в мълчание. Опитаха да платят и неговата сметка, но той не позволи.
– Имам пари – сбърчи вежди. – Защо ще ми плащате кафето?
– Защото изглеждаш ужасно! – не се стърпя жената. – Ние те обсъждаме непрекъснато. И знаеш ли, съжаляваме те. Откакто си тръгна и всичко останало... оттогава не си същият. Не искаме да те виждаме такъв.
– И затова ми плащате кафето и ме каните на вечеря? Трогателно е. Монументално.
Приятелят му го потупа по рамото. Той отблъсна ръката му и сви своята в юмрук. Стана тревожно и напре ...