Дневникът на Алисън Рейн: Декември

    „Цял ден и цяла нощ навън не бе спряло да вали, и дърветата, хълмовете, поляните, долините, дори и реките бяха покрити със сняг. Снежни преспи имаше навсякъде и все така не се виждаше жива душа. Силен вятър брулеше клоните на дърветата, а сняг на парцали падаше от сърдитото небе. Картина достойна за възхищение, съзерцание и обожание дори. Ако бях художник бих я нарисувала с огромно удоволствие...

    Като че ли всичко ми се слива... Не само дните, ами и часовете, минутите дори, а като погледна назад виждам само разни дати, и часове... Неща, които с времето избледняваха и изчезваха...

    Дали щях да си спомням досегашния си живот, когато след време отново ми се дадеше шанс да погубя себе си?!?

    Вярно беше, че всичко се крие във времето, но имах ли смелостта да чакам и очаквам каквото, и да било, от когото и да е?!? ... Или просто времето се подиграваше с всичко? ...

    Все по - редки ставаха мислите ми, за сметка на чувствата ми, които като че ли растяха ежесекундно...

    Когато ме връхлиташе някоя мисъл, без значение колко дълбокомислена беше, започвах да се отегчавам... Не намирах вече себе си никъде - нито в чувствата си, нито в мислите си... Не се разпознавах и в останалите... Имах усещането, че се превръщам в безлично отражение на едно още по - безлично и безсмислено съществуване...

    Искаше ми се да притъпя и най - вече да се лиша от така излишните за мен емоционално-психични, и душевни катарзиси, които причиняваха всичко останало, но не и нещо добро...

    Все по - рядко мислех, все по - рядко пишех, а когато рядко чувствах всичко беше толкова объркано... Животът ме отгледа твърде строго и строги бяха моите мечти, а от него аз не исках толкова много - едно добро сърце и две очи. Но той ми се присмя: „Сърцето ли?! Не струва то, огризано от другите, студено!“

    Не се самосъжалявах, нито пък бях направила някакво отчайващо откритие... Пак бях на онзи кръстопът, в който усещах и знаех, че нещо ми липсва, но този път не бях сигурна, че искам да го търся или каквото, и да било...

    И в този ред на мисли мога само да въздъхна, както, и за всичко хубаво, което е минало покрай мен, като приятен полъх, на фона на безцветното ми съществуване.”

    Оставих писалката в дневника и се загледах отново в замъгления прозорец. Беден бе човешкият речник, за да опиша чувствата, които бушуваха в сърцето ми. Безсилни бяха словата, за да излея всичко, което се беше насъбрало в душата ми, крещящо да излезе от ограниченията си и да залее целия свят...

    „Луната бе изгряла, а звездите грееха ярко. Лек ветрец подухваше и галеше нежно шумящите клони на дърветата, които тихо - песен любовна нашепваха...”, Авторът
 

    Вълците сме сложно устроени същества, а в същото време изглежда точно обратното, но повярвайте ми, не е толкова просто. Моята история започва от отдавна. Бях още малко вълче, когато се отделих от глутницата и станах просто Скитаща. С годините и името ми се стопи в мрака, и тишината на горите и пътищата, които кръстосвах, и бях просто скитница. Затворена зад високи и дебели стени, същността ми се измени до толкова, че се загубих, и вече не приличах на себе си. Имах много лица, но маската, която носех беше само една. Животът ме отгледа твърде строго и строги бяха моите мечти. В различни глутници попадах, но никъде не се почувствах... у дома... А животът на една скитаща вълчица може да бъде много самотен.

    Кой е казал, че няма самотни вълчици?!

    Беше студена декемврийска нощ, когато уморена от броденето през студените преспи попаднах на малка глутница. Никога не се бяхме срещали, но и тя беше скитник като мен, и аз бях скитаща като нея. Още от малки, нас Алфите, ни учат да изучаваме пришълците, а това са именно онези като нас, които от водачи се превръщат в самотници. Ние бяхме различни обаче - бяха ни дадени други очи и души, и виждахме и усещахме света по доста по - различен начин. Имахме дарбата да виждаме дълбоко в очите и душите на всички...

    Усетих я и я почувствах - това беше Онази, която разтреперваше земята под вълчите лапи; Онази, която е толкова близо и в същото време ужасно далече; Онази, с която чувстваш сигурност, спокойствие и топлина, и си намерил най - накрая дома...
 

    „Да обичаш означава да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато не се превърнеш в купчина пепел...", Шекспир 
 

    Мина известно време преди да започна отново да пиша...

    „Нейното *Обичам те* има различно звучене за мен. В повечето случаи е като докосване… Докосване, което ме изпълва с нежност; което ми помага да се успокоя и да дишам дълбоко. Докосване, за което се хващам, за да не потъна окончателно…

     *Обичам те*, което ме кара да бъда смела и силна, както и да вярвам в нас, че сме истински, и че любовта ни ще пребъде..

    Любов, която освобождава, извисява и ни учи да летим…”

    Не беше любов от пръв поглед, но бяха нужни две нощи и едно пълнолуние, за да преобразим, и озарим и дори променим взаимно вълчите си светове. 
 

„Трябва ти човек, който да те води със затворени очи по ръба на пропаст, а ти да стъпваш смело и да знаеш, че никога няма да полетиш надолу. Да се събуждаш и да осъзнаваш, че до теб спи спокойствие, което няма да те нарани, а може само да ти даде крила и заедно с теб да полети. Трябва ти някой, който ще ти казва какво да промениш, без да иска да променя същността ти. Да пада и да става с теб, да страда, и да се радва... с теб. Да затвориш очи и да се хвърлиш в обятията му, и да не знаеш какво е страх. Просто ти трябва човек, на когото да имаш доверие.” - Елизабет Гилбърт