Любов моя, гибел моя...

    Беше започнало да се стъмва, когато Алисън влезе в „Рейнщайн“ без да светва каквато и да било светлина, за да не буди подозрения.

    - Преспа с него, нали? - разтреперан глас прекъсна мислите й, на един не толкова добре очертан силует, а единственото, което се чуваше бяха токчетата по дървения под.

    - Катрин?

    - Отговори! Спа с него, нали?

    За пръв път хладнокръвният убиец изпита чувство на страх, страх, породен от гнева на влюбената жена.

    - Мълчиш... Мълчанието е съгласие, ти ми каза това, помниш ли?! - извика хубавицата. - За твое добро е да не мърдаш!

    - За мое добро?

    - Да, смъртта ти ще дойде по - бавно така! - каза с вледеняващ глас Катрин.

    За първи път толкова глупава и толкова безразсъдна, Алисън Рейн реши, че ще стигне до някакво оръжие преди Катрин да стигне до нея...

    - Голяма грешка... - каза Джоунс.

    Луната закачливо играеше с преследвача, като се отразяваше в призрачно бледата му кожа.

    - Не биваше да бягаш!

    Чу се изстрел, а след изстрела вик. Сянка седеше облегнат на студената стена в едно от помещенията на горния етаж и притискаше дупката в крака си.

    - Не знам какво си мислеше, когато побягна нагоре... - въздъхна Катрин. - Все пак, това е моята дом, който познавам със затворени очи.

    Чу се втори изстрел. Луната все така закачливо играеше с преследвача, но този път отразяваше кървавите струи, които се стичаха по дясната му ръка. Катрин изстена. Алисън имаше оръжие и куршумът бе минал през рамото й, разкъсвайки сухожилието й.

    - Добре, ще го направим по два начина: ще ти дам шанс да разбереш, че съм добра и романтична душа. Ще ти позволя да ми кажеш истината, но ако думите ти събудят у мен най-малко чувство за неискреност ще те убия бавно и мъчително, ако ли пък ти повярвам - всичко ще приключи бързо, и безболезнено, обещавам.

    В думите на убиеца се долавяше ирония, но също така и доза невинност, искреност, и дори действаха успокояващо.

    Няколко часа по-късно се чу трети изстрел. Сянка лежеше леко настрани, като освен раната в крака притискаше и тази в корема си.

    - Как беше дошла смъртта? Ти просто не знаеш, че смъртта не идва; не знаеш, че смъртта няма лице и напразно си я чакала...

    Навън бе започнало да се съмва и слънцето тъкмо изгряваше зад хълмовете на Кил, чиито гористи разклонения се спускаха чак до долината, а лъчите му падаха по листата на дърветата, и им придаваха златни оттенъци. Ниско между хълмовете долините на Графството постепенно бяха обгърнати от нежната прегръдка на утрото...

    - Тъмно ли беше? И сянката на прозореца не е ли вятърът? - продължи убиецът.

    Златното слънце, изскочило вече малко над хоризонта, постепенно се извисяваше в безоблачното небе, като го обагри в розово и златисто, а леден полъх витаеше във въздуха.

    - Не знаеше, че смъртта не е нищо друго, а светлина и когато някой алчно загребе от нея - умира! ...

    Това бяха последните минути от живота на Сянка, убиец, който се опита да спечели време за него и любимата си да избягат.

    Чу се четвърти, последен изстрел, а след това всичко потъна в тишина и спокойствие.

    Светлината проникваше и в стаята между процепите на завесите в къщата, и съвсем ясно очертаваше мъртвото тяло на Алисън Рейн, позната като неуловимия Сянка и пръските кръв по килима, и стените.

    Смъртта й  бе бавна заради раната в крака, от която загуби много кръв; мъчителна заради едва търпимите болки от раната в корема и брутална заради финалния изстрел в главата. Но това убийство беше различно от предходните...

***

    Спокойната повърхност на лъкатушещата Рейн отразяваше небето, като по бреговете й се разхождаха диви коне, които завършваха картината на спокойствие и мир, и там, на същите тези брегове седеше Катрин. Раната й беше тежка и кървави следи оставаха във водата.

    Тя знаеше, че е въпрос на време хрътките да я надушат и да тръгнат по следите й. Можеше да избяга стига да поискаше, но животът я беше научил да няма доверие на никого и знаеше, че няма къде да отиде. А и колко щеше да се крие така? Няколко месеца или години може би? Не изпитваше страх, затова и все още седеше кротко на устието на реката, и гледаше златистите отражения по повърхността й.

    Всякакви мисли я връхлитаха и я отвеждаха на най-различни места. Да, тя бе посетила толкова много места в живота си, а й се искаше още на много да отиде, но единственото място, към което се беше запътила бе Ада, на чиито двери тя щеше да е пазач или щеше да измъчва грешните души в самия Пъкъл. Разбира се, преди това щеше да прекара известно време в някой добре охраняван затвор, но мястото й в Ада беше запазено.

    Може би тя искаше да бъде намерена... Може би й се искаше да спре да бяга и да се крие, макар че го правеше доста добре. Искаше й се да води нормален и спокоен живот, но сега разбира се това нямаше как да стане, не, и след убийството на любовта на живота й... Каква ирония - да убиеш единствената жена, която е успяла да докосне леденото ти сърце и черната ти душа...

    Бе започнала да се унася и от загубата на кръв, когато чу вълчи вой. Отвори очи и тъй като нямаше повече никакъв звук реши, че й се е сторило, и отново затвори очи. Този път съзнанието й я поведе по един прашен път, който се загуби в тучни и китни поляни, целите в цветя. Уханието бе толкова прекрасно и освежаващо, толкова опияняващо, и в същото време много познато. Като че ли и друг път е била тук, но не можеше да си спомни, а може би, и не трябваше. Това сега обаче нямаше значение, защото спокойствието, което изпитваше бе напълно достатъчно и толкова силно, и голямо, че дори болките й заличаваше. Искаше й се да легне сред цветята, да гледа галопиращите по небето облаци, да се радва на слънцето... Искаше й се да изтрие лошите спомени, да измие кръвта от ръцете си и да лежи спокойна, и необезспокоявана в обятията на тази, която владееше цялото й същество... Единствената, чийто живот Катрин отне със собствените си ръце... Спокойствието й обаче бе нарушено от някакъв шум, който за миг разнесе и красивите поляни, и цветята, слънцето, дърветата и прашния път, по който вървеше.

    Отвори очи и отново чу онзи вой.

    Да, беше въпрос на време австриецът и кучетата да я открият, но това не я притесни. Катрин отправи поглед към небето и се усмихна. В този миг бяха само тя, майката Земя, небесния свод и съзнанието й, което летеше като свободна птица. Не спираше да се любува на картините, които бяха пред очите й, но и знаеше, че съвсем скоро вече няма да бъде свободна, и ще трябва да разчита само на съзнанието и въображението си, за да може да им се любува отново.

    Чуха се стъпки и зад нея се появи Сторм Брингър с револвер в ръка. Катрин го погледна със спокойствие в очите, а след това продължи да съзерцава картината на мир и спокойствие, които лъхаха от всичко, което я заобикаляше.

    - Ще трябва да тръгнеш с мен... - каза детективът, осъзнавайки, че невинното същество, което никога не би свързал с греха бе именно тази, която бе сложила край на голямата си любов. - И за твое добро ще бъде да не се съпротивляваш...

    Тя нямаше намерение да оказва каквато и да е съпротива, а ако искаше щеше отдавна да го е направила, вместо да седи на брега на Рейн, и да чака гибелта си... Девойката стана от камъка, на който седеше и се насочи към Брингър, който не знаеше, и не можеше да предвиди какви ще бъдат нейните движения и реакции, и затова насочи револвера си към нея. Вглеждайки се отново в очите й и виждайки угасналия пламък, и пълното й безразличие - Брингър свали оръжието.

    Катрин се приближи до него и в този момент голяма рана се откри пред очите на Сторм. Той пусна револвера на земята и пое безпомощната хубавица в ръцете си. Започна да прокарва пръсти през косите й, да милва лицето й, след което превърза раната й и прошепна нещо в ухото й, което отвори очите й, напълни ги със езера от сълзи, и преди да бъдат закопчани ръцете й, Катрин вдигна оставения на земята револвер и преди да натисне спусъка каза: Гравирах името й на куршума, за да бъде тя последното нещо, което ще мине през главата ми...

    След което последва изстрел, а след него тишина...

    „Обещавам да продължа да те приемам и да те обичам напълно, и заедно да преминем всички мостове с увереност, че винаги ще сме една до друга. Защото ти обещах!!“