Думите са празни звуци, в които няма да откриеш вечността. Тя - вечността - няма да се разлее по кожата ти, когато чуеш: "Обичам те", няма да тръпне по устните ти, когато казваш: "И аз теб", няма да остане по белите листи, когато я обличаш във фрази.

      Един миг в очите ти е повече от цялата вечност, която думите или Господ могат да ми предложат. Един миг е всичко, което можем да си дадем и да ни стигне. Един миг на пълно мълчание, когато ще те погледна и ще знам, че ти си всичко за мен.

      Един миг, дори когато не си до мен…

      Дори когато вали… когато усещам диханието ти…  долавям мириса на кожата ти… Шептиш ми с всяко “кап-кап”, когато лежа загледана във водата, която се стича по прозореца... в мрачните облаци, надвиснали над мен... така напомнят на очите ти... така напомнят на теб...

      Дори когато студът от това проклето време се прокрадва в леглото ми... пропълзява под завивките ми и се плъзва по кожата ми... един нежен дъх, от който настръхвам... сетивата ми се изострят... хладният повей обхожда тялото ми... настанява се върху устните ми... сгушва се в косите ми... така напомня на ръцете ти... така на помня на теб…

     Дори когато това “кап-кап” не спира... барабани по прозореца с неуловима нежност... иска да се промъкне в стаята... да улови вниманието ми с мелодията си... дъждът пее тихо... унася ме... ехото му създава илюзията, че съм в друг свят... така напомня на гласа ти... така напомня на теб...

     Дори когато отварям терасната врата... правя малка крачка и излизам под дъжда… когато небето ме гледа... когато водата пада по кожата ми... взима умората ми и я разтваря във влажния въздух... не оставя и следа... а капки сгряват кожата ми със студа си... така ми напомня на душата ти... така ми напомня на теб...

    Дори когато слънцето се усмихне зад облаците... лъчите преминат през тях... преобръщат тъмния ми свят... носят топлота... така напомнят любовта ти… така напомнят теб…

    Един миг, едно място, едно мечтание, един дребен жест... това е вечността... едно усещане за теб...

    Един ден думите ще бъдат изтрити от времето, което ще изтече между нас... от спомнянето им дори... от замъглените ни старчески умове. Ще се чудим какво сме си казвали...  какво сме мислили… дали сме си казвали въобще нещо... дали си е заслужавало... какви са били точните думи... правилно ли сме ги разтълкували?...

    Но това няма да има значение, нали?...

    Един ден, когато Господ ми предложи вечността... тогава искам да си спомням един миг... само един миг, когато в дъждовен ден съм усетила душата ти до мен... само един миг... един спомен за очите ти… за ръцете ти... за теб…

    Вечността бледнее пред него... нали?