С времето точността му започна да я ядосва.
– И не можеш ли да закъснееш пет минути? – питаше.
– Защо да го правя? Не е хубаво. Шефът принуждава всички да го чакат. Винаги във фоайето има по двама-трима кибици. Според мен това е неуважение.
– Не говоря за шефа ти, а за теб. – Жената оправяше къдравата си коса пред огледалото. Нямаха деца, апартаментът беше просторен, но въпреки това винаги намираха начин да се сбутат из стаите сутрин.
„Няма пък! – заинати си наум. – Ще изляза точно в този час и минута! Това са часът и минутата, в които напускам апартамента сутрин, за да отида на работа. Вече двайсет години! За да хвана трамвая, който от двайсет години не си е променял разписанието, идва точно навреме и спира на пет минути пеша от офиса. Винаги пристигам две минути преди началото на работния ден. Винаги.”
Тя прочете мислите му и го изгледа с отвращение. Монотоността на живота им бе станала твърде досадна. Искаше ѝ се да счупи огледалото, пред което той довършваше тоалета си. Това би съз ...