Борил се оправя с Антонов и след три дни той ми се обажда да се видим, за да му обясня какво да каже на Драшев. Разяснявам му нещата и той му звъни и си уговоря среща още пред мен. Не ми е ясно за какво е преритал за недовършените морски бетони на Борил, но явно сериозно ги иска. Но в скапаната държава нищо не остава в тайна. Драшев дочува някакви слухове, усеща се и се ядосва до там, че влетява в офиса ми:

– На глупак ли ще ме правите?! Искаш ли да ви попилея и двамата така, че папер да не остане от вас!

Навел се е над бюрото ми и аз се дръпвам леко назад със стола си.

– За какво говориш?

– Не ми се прави на интересна!

Лустрото е паднало. Не знам колко си пада по мазото, но на мен е готов да ми зашие един. Натискам копчетата за щорите и вратата. Няма смисъл надничарите да ни гледат сеира.

– Какво е станало? Наистина не знам за какво говориш.

Явно съм докарала достатъчно невинна физиономия и той се укротява малко.

– Не знаеш, че Антонов е подставен на мъжа ти? Трудно ми е да го повярвам!

– Борил иска да купи фирмата?! Откъде е намерил пари?

Драшев най-накрая сяда на стола пред бюрото ми.

– Защо мислиш, че няма пари?

Аз замълчавам и той ме поглежда:

– Ще ми обясниш ли какво става, Александра? Събрахте ли се пак?

– Не. И това за фирмата, няма как да е вярно. Просто няма логика. Аз намерих Антонов, защото... - поглеждам го право в очите – Не можах да измисля друго. Жена ти... както и да е. Но Борил няма нищо общо. Няма как да има, и да иска няма пари да я купи. Изгорял е на борсата и няма пукната стотинка. Дължи на всички, не може да не си чул. Така че, няма как да е вярно.

Драшев седи и ме гледа, не може да не знае, че жена му ми вдига гири винаги щом ме види. Мацката наистина си беше темпераментна.

– Няма да дава пари, дава имоти на Антонов, а онзи плаща на мен.

Правя една физиономия и той се навежда към мен:

– Явно ти се изясни картинката, ще я обясниш ли и на мен?

Въздъхвам:

– Кажи какво да направя и ще го направя.

– Като начало ми кажи какво става.

– Аз му казах за Антонов. Знаех, че търси заем и му казах, че след сделката ще му дам. Не знаех, че ще прави глупости.

– Трябваше да ми кажеш, че не си приключила с него, Александра. Питах те достатъчно пъти.

Не казвам нищо.

– Кажи му, че искам първо той да ми продаде оградата за 1 лев, после аз ще му продам фирмата. В противен случай ще се погрижа да си нарушиш договора и ще те махна. И да отидеш в неговата фирма, вече ще си изпята песен.

– Каква е тая ограда?

Драшев ми се ухилва:

– Той знае.

Поглежда ми умрялата физиономия и ми се ухилва пак:

– Гледай положително Александра, поне ще разбереш колко те обича. Според мен по-малко от 2 бона, толкова му струваше оградата на времето и по-малко от това, да си го мери с мен. Но може и да греша и да е новия Ромео, но на твое място не бих залагал много на това. Мисля, че си в неведение за доста истории от времето на съвместния ви живот. Ако трябва да съм честен, не мога да си обясня какво прави жена като теб с изрод като него, но ти си знаеш. Не искам да правим нещата по грозния начин, за това след като ти откаже ела и опразни кабинета. Не те съветвам да се прехвърляш в неговата фирма, ще се постарая да направя работата ти невъзможна.

– Прехвърля ти тази ограда, каквото и да е това и ти му продаваш фирмата директно на него, така става ли?

Той ми се усмихва иронично:

– Всякак става, но имаш прекалени илюзии, ако вярваш че ще се стигне до там. Днес е понеделник, ако не ми се е обадил до сряда, в четвъртък сутринта не идвай тук.

И си отива.

Въздъхвам, добре че не съм в царския дворец, колкото ме бива в интригите да ми бяха отрязали главата още в деня на постъпването. Сипвам си едно голямо от резервите за гости и звъня на Борил:

– Трябва да се видим.

– Да. Хайде в осем у нас, вземи си дрешки. Исках по-рано, ама съм зает, в София съм.

Гледам го озадачено, но накрая схващам че говори за бебеправенето.

– Не за това. Стана нещо сериозно.

– Какво?

– Не е за телефон. В осем у вас?

– Да.