Борил се оправя с Антонов и след три дни той ми се обажда да се видим, за да му обясня какво да каже на Драшев. Разяснявам му нещата и той му звъни и си уговоря среща още пред мен. Не ми е ясно за какво е преритал за недовършените морски бетони на Борил, но явно сериозно ги иска. Но в скапаната държава нищо не остава в тайна. Драшев дочува някакви слухове, усеща се и се ядосва до там, че влетява в офиса ми:
– На глупак ли ще ме правите?! Искаш ли да ви попилея и двамата така, че папер да не остане от вас!
Навел се е над бюрото ми и аз се дръпвам леко назад със стола си.
– За какво говориш?
– Не ми се прави на интересна!
Лустрото е паднало. Не знам колко си пада по мазото, но на мен е готов да ми зашие един. Натискам копчетата за щорите и вратата. Няма смисъл надничарите да ни гледат сеира.
– Какво е станало? Наистина не знам за какво говориш.
Явно съм докарала достатъчно невинна физиономия и той се укротява малко.
– Не знаеш, че Антонов е подставен на мъжа ти? Трудно ми е да го повярва ...