Случвало ли ви се е да се чувствате виновни, когато нещо се прецака? Да чувствате, че нещо се е провалило заради вас, макар това да не е така?

Точно така се почувствах онзи ден. Виновна. Никога не съм се чувствала по-гадно, сякаш съм най-низшето същество на планетата и не заслужавам ничие съжаление. И беше така. Макар другите да ме успокояваха и да ми повтаряха, че всичко ще се оправи и че вината не е моя, аз знаех, че грешат. Лъжеха ме. Това ми беше познато. Както миналата седмица, когато ходих на пазар с приятелки и си харесах една ужасна блуза. Всички се усмихваха насила и казваха: "Страхотно ти стои!", "Невероятна е!". Знаех, че блузата е кофти, но въпреки това я купих. Какво пък - някакви си 2000. Може би се надявах, че като я облека вкъщи ще ми хареса. Плюс това на мен всичко ми стои добре. Но в крайна сметка я подарих на готвачката ни. Милата, определено имаше нужда от нея.

Осъзнавах, че този път бях виновна. Беше гадно. А най-тъжното е, че дори не пророних сълза! Мразя се, когато съм такава. А имаше репортери! Сигурно ще ме изкарат като някоя коравосърдечна кучка, която мисли само за себе си. А това далеч не е така. Ако ми развалят репутацията ще ги съдя до дупка! Както и да е, баща ми говори с полицаите и те го увериха, че шофьорът на другата кола е виновен и смъртта му не бива да тежи на съвестта ми. Колко е хубаво да си дъщеря на министър!

Но ако можех да върна времето назад, нямаше да седна зад волана. И щях да облека нещо друго, за да не се излагам пред камерите.

Вината е ужасно нещо...