6 min reading
Взираха се очите ми, пламенно примигвах, шашнат чешех се по тиквата. Какво гледаш, ще попиташ. (Попитай, бре, за да ти разкрия тая тайна тъй света свещена!) Ами да, най-сърдечно ти благодаря, че попита! Ето (ех, знам, че голямо нетърпение изпитваш, ама дръж се, ей сега ти казвам) — гледах Валентино Роси, любимият ми автор. Пардон, писател! Пардон, бре, ех, много литература, много нещо! Моторист, исках да кажа!
Как тъй се той щедро взираше в мойте очи (в камерата де го снима, ама сега, за по-интимно изразяване на чувствата метафориката е позволена, жизненоважна и най-потребна като строителен филм по време на ранния комунизъм). Тъй де, пак се отплеснах! Взираше се той с отчаяние и рече “Аз вече не ще се състезавам и ще да се отттеглям”. Сърцето ми, брате, забуча, преплетоха се гънките на мозъка ми, изправи се и среши се в шок рошавата ми коса.
Не, това не може да бъде! Парят очите, парят бре… не плачи, мъжкарче, не реви! Той Валентиното да не би за тебе да е женен, па сега сърцето ти да ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up