Здравейте, аз съм Винкел Патрашков. По професия съм философ и ще спра с това за мен дотук. Подчертавам, че не съм писател реалист (дребнавист) и ,,никога няма да бъда“ - тран-тара-ран-тан. Главно ще ви разкажа за моята жена - единствената и неповторима, (не)красивата Чичарита.

Искам да подчертая, че Чичарита никак не можеше да се определи като жена, олицетворение на грозотата. Не, дума да не става! Моята Чичарита не беше грозна и никога нямаше да стане по-грозна от това, което беше, което всъщност само по себе си не беше грозота, твърдо не! Нито пък щеше да е и по-красива, но да не се отклоняваме.

Моята Чичарита всъщност беше некрасива. Това, строго подчертавам, е различно от грозна! Все пак, ако двете думи значеха едно и също нещо, нямаше да са две, а само една – или грозна като некрасива, или некрасива като грозна. Не може да има хем некрасива, хем грозна жена. Абсурд, дума не може да става!

Та нека да продължим, моята некрасива Чичарита...

... си гълташе корема, дегизираше се и понякога играеше за Манчестър Юнайтед, а мениджърът така и не разпознаваше, че това е жена ми...

... между другото аз самият и без това често умувах върху въпроса за истинския пол на повечето от играчите в Манчестър, но как да е...

... беше практична. Беше компактна и с нея се живееше... прагматично. Например, когато токът спираше и останехме на тъмно, както и да я прегърнех, винаги знаех, че е тя. Също така когато ми липсваше възглавницата, винаги можех да положа глава върху някое тлъсто местенце (а такива се намираха безчет) от деликатното тяло на моята Чичарита и да заспя блажено върху него, сънувайки как множество Чичарити се спускаха с чадърчета от небето в море от гъста, топла супа.

Моята Чичарита винаги намираше място за всичко, на всичко и със всичко. Тя имаше удивителната способност да запълни всяко празно пространство, което бе възникнало вследствие на някаква липса.

Нека да ви напомня – аз, Винкел Патрашков съм философ и винаги гледам на явленията от света чрез някаква философска призма, вдъхновен от философите на философията преди мен. Философията ражда философия така както светлината ражда светлина. Философията е светлина, а философът е стъклената призма, през която тази светлина се пречупва.

Така светлината на многовековната човешка философия бе стигнала до точката на пречупване, наречена Винкел Патрашков и до новото си наименование – винкелпатрашковизъм.

И така моята възлюбена, неповторима, единствена...

Лигея

Морела

Елеонора

Береника

Маделин

... Чичарита беше знаменито явление във философията. Иначе нямаше да занимава така дълбоко ума на моята философска натура и нямаше да повдига толкова много тежки екзистенциални въпроси в него, които бяха следствие на отговори от много други преди тях.

Винаги, когато липсваше диван, тя го заменяше, когато липсваше креват, тя го заменяше, когато леглото беше късо, тя го запълваше. Оттогава умът и духът ми бяха заети, погълнати, обсебени единствено от моята Чичарита, удивителните ѝ спосоности и нейната неземна некрасота.

Като се замисля, некрасотата беше по-практична от красотата. Че за какво ми е красива жена, от която се разгръща само един-единствен философски аспект – някаква си красота? От своя страна Чичарита беше нещо друго – нейната трудно податлива на описание външност водеше едновременно до много и различни философски аспекти и разсъждения, с които можех да запълня ненаситно жадния си за философия и философски нагласи ум.

Чичарита беше като отправна точка към много интелектуални пътища, като Рим на мисленето.

Неспирен източник на въпроси и разсъждения за тълкуване.

Дори мислех да я кръстя Ромелита.

Но как да е.

Не се впускам в подробно и детайлно описание на нейната външност и характер, защото езикът ще е твърде беден. Всъщност езикът сам по себе си е създаден, за да затруднява комуникацията и да ограничава, така че ще се разгранича от него в това отношение. Разбирате ли, аспектът на моята Чичарита беше от такова естество, към което не можеше да се подходи със словесен език. Твърде е ограничаващо, тъй като само по себе си, езикът, въпреки че цели да разграничава, крайният му резултат в действителност е винаги ограничение. Освен това, както подчертах по-горе, не съм реалист (дребнавист) и определено няма да правя така, както някои писатели реалисти (о, гадост) от типа на Елин Пелин (наистина много е важно детайлно и цялостно да опишем как изглежда купчината оборска, конска тор), Иван Вазов (Грабвай пушката, Ванка!: - Ааа, не мога, бързам за Виена), Георги Караславов (Юртлана и неговата нива, да, толкова е вълнуващо – за цяла една нива става въпрос, а между другото аз не се ли раз(из)хождах там онзи ден?), Балзак, Емили Бронте, Емил Зола (толкова хартия за някакви си ракли, кревати или покривки! Почти клиничният образец на аутопсията при Зола, разбира се, е друго нещо, но и той не оправдава това литературно безочие, което парадоксално се крие в стремежа да обозреш и опишеш всичко).

И така на фона на всичко това, смея да твърдя, че моята Чичарита представлява далеч по-богата, пълнозначна и неизчерпаема литературна ценност от творчеството на всички тези реалисти или дребнависти взети заедно (другата разновидност на реализма – дребнавизъм на 19 и 20 век).

Да оставим дребнавистите на деветнадесети и двадесети век да се губят в своето море от дреболии, като сами не осъзнават колко е абсурдна идеята за универсален реализъм, тъй като колкото повече се задълбочаваш в реалността на нещата, толкова повече виждаш как това те отделя от реалността и колко иреална е действителността в действителност.

Да се върнем на моята Чичарита – това беше тя – олицетворение на истинската действителна реалност, в чиято същност се корени иреалното.

Това, което виждаха първоначално очите ми, просто не беше истинската Чичарита. Това беше някакъв общоописателен образ, като дигитална холограма, визуализарана от комбинацията на взаимодействие между външната действителност, сетивата ми, електрическите импулси от сетивата до мозъка и самият мозък. Образ, който следователно далеч не беше само той, а само някакво инвариантно изображение на истинската информация. Така че не е истински значителен и следователно няма смисъл да описвам Чичарита по споменатия дребнавистки начин.

Един ден Чичарита легна на легло. Не, не беше смъртно болна като жените на По, беше преяла.

-Чичарита – казах аз, – защо, защо, моя мила, прекали с кетчупа?
-Винкел! Мой мили Винкеле, защо изпържи кебапчета?

-Бяха утвърден стандарт, моя Чичарита, по-дяволита в бяло, отколкото всички червени дяволи взети заедно.

-Винкел, Винкел, мой Винкеле, дай ми от твоя...

-Давам, давам го, моя Чичарита, за теб винаги давам от своя... - хванах аз ръката ѝ.

-Дай ми от своя...

-Вече съм го дал и продължавам да го давам!

-Не...

-А, кое, мила моя...

-Твоят...

-Моят?

-Еспумизан – завърши тя.

-Чичарита, моя Чичарита, за теб всичкия еспумизан на света не ми е свиден, колкото и да ми е недостатъчен.

-О, Винкел, мой Винкеле! О, О, О, О!

Аз действах на момента, хвърлих хапчето в устата ѝ, полях го с вода, но когато тя преглътна, разбрах, че вече беше късно.

РРРРРРРРЪЪЪЪЪТТТТТ!

Но аз действах бързо. Скочих към вратата, грабнах противогаза, сложих го в движение и докато вълната от ухание, създадено от кетчуп, кебапчета и утвърдени стандарти ме преследваше на косъм разстояние, аз стигнах до външната врата, отворих я, претърколих се няколко пъти на моравата и застанах в легнало положение до външната врата с блажен поглед на облекчение в небето.

Погледнах към дома си, от прозорците се издигаше гъста, тъмнокафява пара, която от време на време възприемаше формата на кебапчета, хлебчета, шишета от кетчуп и опаковки на хляб с надпис - ,,Утвърден български стандарт“.

Колко поетично!

Колко философско!

Да го бяха видели и възпели По, Верлен, Маларме, Рембо, Бодлер, пак нямаше да е достатъчно!

Понякога в боята във вода след топване на четката се криеше по-голямо изящество дори и от самата картина. Изящество, което всеки път мени формата си, изниква променено със всеки миг и продължава безкрайните си изменения и трансформации в съзнанието, дълго след като водата е абсорбирала боята и до най-малките молекули.

Доказателство за истинската, реална иреална същност на нещата.

Така както и този пушек, разсейващ се за мое съжаление (но и радост) във въздуха. Синият цвят, който безпощадно и безжалостно поглъща кафевия.

Махнах противогаза и вдишах. Не, некрасивата пара не можеше да стигне до ноздрите ми, не и тук, може би...

О, не!

Сложих маската отново.

Когато (не)красотата изчезна, махнах маската бавно, вдишах бавно и разбрах, че съм свободен за нови творби.

-Винкел! - викаше моята неповторима, незаменима, непресътворима Чичарита. – Винкеле, измий чиниите!

-Да, скъпа моя!

Аз станах и се загледах в проветрената си къща. Некрасотата никога не умира, а творецът е този, който също оцелява от бедствията, за да остави иреалните следи от нейното преходно несъвършенство.

К Р А Й