Пътувах с месеци в пустошта на желанието. Търсил съм си бил медни монети в морето от трици, като дълги тръпнещи къртици. Потопен в мрака се отправям към безкрайните светлини и е забавно, аз съм качен на сребърна стрела и се спускам- т.е. препускам , не се стряскам. Металните колела трякат под мен, бавно се спускам и дигам към земята. Между краката си имам пластмасова жълта бутилка и така поддържам равновесие.
Пътят е около 8 часа и времето се бави. С всяка минута се доближавам към Града, а там някъде картината се губи. Потъва в мъглата около малките канали пресичщи центъра. Трябва да пристигнем там около 4 сутринта и това ме упокоява. Навалиците в последно време ме карат да се свивам на кълбо и да не говоря с никого. Анти социалното ми поведение се превърна в асоциално без да ме пита дали не искам да разменя някоя и друга идея. Сега стоя на прозореца и си спомням, че преди да тръгна към морето имах надеждата да се влея в тълпата и да общувам.
Явно съм бил затъпял от бирата, за да си ми ...