Пътувах с месеци в пустошта на желанието. Търсил съм си бил медни монети в морето от трици, като дълги тръпнещи къртици. Потопен в мрака се отправям към безкрайните светлини и е забавно, аз съм качен на сребърна стрела и се спускам- т.е. препускам , не се стряскам. Металните колела трякат под мен, бавно се спускам и дигам към земята. Между краката си имам пластмасова жълта бутилка и така поддържам равновесие.

Пътят е около 8 часа и времето се бави. С всяка минута се доближавам към Града, а там някъде картината се губи. Потъва в мъглата около малките канали пресичщи центъра. Трябва да пристигнем там около 4 сутринта и това ме упокоява. Навалиците в последно време ме карат да се свивам на кълбо и да не говоря с никого. Анти социалното ми поведение се превърна в асоциално без да ме пита дали не искам да разменя някоя и друга идея.  Сега стоя на прозореца и си спомням, че преди да тръгна към морето имах надеждата да се влея в тълпата и да общувам.

Явно съм бил затъпял от бирата, за да си мисля подобни глупости.  Нейно кехлибарено величество има тази сила. Тя те подхваща с възглави от пух, след което те пуска от 100 метра без парашут. Всияката й игра е мерене на цени – винаги си задаваш въпроса дали утрешния махмурлук ще си заслужава и отговора е не.

Понякога си представям родоначалниците ни, които са донесли няколко запотени бутилки на конете си, усмихнали са се на въображемата камера и са казали някое досадно рекламно изречение.  След това забиват коловете си в замръзналата земя, опъват биволските си кожи отгоре и първата им мисъл е дали има хмел и малц в тая земя. Около тях дори боровите игли са замръзнали, но те са топлени от идеята за газирана напитка с 4.3 процента алкохол. Техните деца се раждат слепи и глухи в ранна сутрин, още преди Бога им да се появил. Децата им тръпнат не кърма, а за студена бира. Това е сценарий зад, който бих застанал.

Вдигам жълтата красавица и един голям гълток се разлива по задната част на гърлото ми. Не съм ял, тъй че мога да усетя как сетивата умекват под гладкия надзор на тъмнината.  Ние сме в третия вагон на композицията и смело разпорваме търбуха на кита в най-срамните часове. Който пребори съня в 3 значи няма да спи. Това си тананикам докато отдолу ми приглася огромната метална композиция  в монотонното си двугласие. Не съм сам в купето, но съм единствения буден. Не съм сигурен какво е това вълнение дето ме държи буден. Отивам обратно в нищото на поредния ден , денят няма как да е хубав като е пореден. Градът е пълен с отрепки- пълни с интересни неща за правене, докато аз в последно време преживявам в неравноделен ритъм.

От време на време се намира място за пиене. От време на време в това място има хора  дето знаят за кво става въпрос. Обикновенно са пълни с обикновени въпроси, докато попълват някакъв прашен, битов лексикон. Хубавото, е че все още се струвам  ексецентричен, на някой от тях, което ги кара да са предпазливи. Градът ги събира и привлича със синтетичните си забавления и с това,че никой не казва „не“ на нищо. В техните очи сивите блокове придобиват цвят и утробата се отваря за тях и комфортното им съществуване.

Аз съм някъде между тълпата и се оптивам да си пробия път, за да стигна до баничарницата и да си взема рогче. Те са ми подхванали под рамете и ме държат на едно място. Иван например няма проблем да го държат. Комфорта на конформизма го държи в удобна за него позиция. Той е тесен специалист в търсена техническа сфера и не се колебае. Учил е 6 годинии в главата си има всички цифри и знаци, които го правят сигурен в способността си да се справя. Започнал е от 21 годишен да събира за апартамент, достатъчно голям, за да побере цялото му семейство (което без съмнение той някога ще има).

Някога се запознахме в една зелена класна стая обсипана с черно бели портрети по стените и прашасали книги със странни букви по тях. За нас  буквите още бяха руни – неопитомени от човешкото око.  Тогава аз и Иван бяхме на 7-  призовани да седят на един светло зелен плот и да драскат с химикалка елементарни изречения. Още в процеса на опознаване видяхме,че всеки ще допринесе с нещо в приятелството ни, тъй като бяхме в двата края на кръга и се гледахме. Гледахме се втренчено в онзи първи, крайно неудобен момент – момента, в който нищо не ти е по мярка. Той сяда като камък на дървената седлка, а аз бавно се поставям на място сякаш съм Маша и шибания стол е прекалено топъл.

Първите дни на училищния живот текат в организирания си поток и есента става все по студена. Шкафовете все повече се пълнят с зимни дрехи и все повече миришат на дърво. Градът е магнит за всеки тип  човеци дето можеш да срещнеш, тъй че малките им деца са тяхното по-бледо отражение. Всяка сутрин ги изсипват в ръцете на преподавателите и тръгват да гонят залеза. Коридорите, които са били празни допреди малко се пълнят с колони от деца, като вени напомпани догоре с кръв. Те се въртят и танцуват своя странен танц докато не попаднат под номера на стаята си. Всеки отива да отхапе от тортата и да си тръгне сит.

Аз живея близо до училището и пътят е кратък. Иван пристига от другия край и всяка сутрин баща му грижливо го докарва в сградата. Обикновено го сварвам как упражнява някой завързан ченгел докато аз се разопаковам от сутрешния студ. С времето той се бе превърнал в камъка, който държеше балона пълен с хелий, който бях аз ( да дори и на 7). Обожава да рисува и изследва различните форми - начина , по който ръката му се движеше и повтаряше контура забавлява все още острия ми поглед . Аз още тогава боравех добре с думите и придавах интересни свойства на формите му. Той леко се подсмихваше по големия си бретон и ме удряше по-рамото сякаш съм решил най-тежкия му проблем.

Така прекарвахме дните си в краткото утешение  на  общите си усилия да преборим скуката. Пристига мрачен ден, в който стигнам по обичайния си маршрут в стаята и Иван липсва.Иван няма свойството да липсва. Той е всяка сутрин там- аз боледувах за кратко от шарка и се върнах ама той си беше там.  Сядам сам на чина и даже оставям багажа си на стола до мен. Урока започва с ясни команди – „Мирно и Стани“ – мирен съм и ставам ама Иван все още липсва. Минават около 30 минути и той се появява на врата – дрехите, с които е навлечен правят обема му троен. Учителката го кани и той започва да се бели докато не стига до положение – половер и джинси. Той епребледнял, а бодрия му и изправен тон е заменен от походката на Лърч от Семейство Адамс. Питам:

• Добре ли си?
• Не съвсем.  Баща ми каза, че нямало кой да ме гледа и свежия въздух щял да ми дойде добре.
• Ахъм.

Не питам повече, защото там някъде е прагът на момчешката любезност. Времето минава в разтегливия си характер за тези в час. Иван беше другаде, не в час. Там където съзнанието отива след границата от 38 градуса според живачната линия. Иван плува в пространството и топли дъската с мекия си поглед . Учителката се е устремила напред по книгата, която чете и устните й се движат в смешен танц като два червея  зависими един от друг. Иван обаче не може да излезе от черупката си направена от секрет и сълзи- недораслия му мозък се опитва да се преодолее, защото той е много неща, но кръшкач не е едно от тях. Усещам как тялото му трепери до мен от време на време. На мен пък ми липсва неговата способност да чертае фигурите,дето ме карат да се вглеждам.

Това положение, не е моето положение затова се захващам аз да рисувам фигурите. Побутвам кратко, трперещия ми полузаспал приятел и размествам тетдрадките с остро движение. Тук хващам синия химикал, усещам миризмата на мастилото чак до синусите и започвам да чертая крив кръг на чина. Моята ръка е доста по-колеблива ама го донякъде успявам да завъртя положиението на 360 градуса. Иван придобива малко по- ярък вид и част от зениците му се насочват надясно към мен.  В този момент за първи път ме спохожда нещото, на което май му викат вдъхновение. Решавам да разделя кръга на 4 с две линии- опитвам се да са прави, но за съжаление не съм човека линиия. В единия край на кръга рисувам малко човече приличащо на трол с разрошена коса а в другия подобие на мозък (както съм го срещал е една енцклопедия, подарена ми за Коледа). Иван е заинтересован накъде отивам и започва да излиза от моностонното си състояние. Едната линия се превръща в стрелка à и разтоянието от Иван до мозъка му става една трета от чина.

Моят бедстващ съсед бавно разбира какво искам да му кажа и започва да леко да се кикоти изпод русия си бретон. Леките присмехулни звуци се смесват в кашлица в блага хармония. Мисията ми е успешна  и съм готов за брифинга след това. Иван започва да излива болеста от себе си като се поти все едно е Джон Смит на поредното си приключение по делатата на Амазонка.  Моят рус приятел със сигурност не е много отворена система и това да го размееш си е джакпот ( а аз взимам победите си там, където мога).  Сега той е доста по- свеж и е готов за най-смели дела.

Моментът остава засенчен тъй като невидими искри се издигат изпод сухите дъски. Аз плюя бързо на ръкава си и оптвам да изтрия неравния ми кръг и прилежещите му картиники.  Учителката бавно спира монотонната си реч и подглежда отгоре чина и полагащите му се вреди. Малките устни- червеи се свиват и започват да танцуват издавайки високи тонове. Явно доказателствата са неоспорими тъй като мастилото  не помръдва от гладката повърхност. За секунда успявам да зърна собсвената си мутра в отражението на чина. Мисля, че съм притеснен. Иван се обръща и се опитва да разясни как ще го почистим, но единственото, което излиза от него е силна кихавица. Голяма част от конфетите изригват в лицето на учителката, чиято ръка замахва механично, за да се предпази, но не успява.

Бурен смях се поддава от задните чинове, сякаш някой е ударил копчето на огромен, сив Хитачи. В начало лентата вие, по-късно до ушите ми достига бесния хунски вой. Сега преподавателката е пред нас и атомите й се бият един вдруг, сякаш е пред взрив. Двата червея се разтягат до краен предел очилата падат и дрезгав тон се извисява на глъчката:

• Вън! Вие, двамата цял ден се спотайвате и накрая ми изтърсвате тая простотия! – очите й са някъде там и в същото време в нас Отивайте веднага при директора, да видим дали там ще съсипвате училищната собственост... и деня на преподавателката си. –Вън!

Никога не съм обичал неловките моменти- някакси ме карат да се свивам с себе си и да мълча. Този беше един от най- неловките ми. Усещах как в мен се повдига едно неспокойствие, което до днес витае наоколо и ме щипе по рамото. Иван е в друго състояние, той е студен и вече е започнал да смята за колко време ще се появи баща му. Мозъка му работи като калкулатор и неговото притеснение (дори на 7) се ражда от простотата или сложността на създалата си ситуация. Аз се притеснявам попринцип- години по-късно големите количества бира решаваха проблема и разплитаха възела. Но сега съм на 7 и съм далече още от възела – сега се изправям все едно съм седнал на огромно лайно и чакам подобаващи коментари.

Двамата с Иван се изправяме и отиваме към ешафода. Хунския вой от Хитачито вече е глух звух мачкан вестник. Госпожата-учителка- преподавателка, ни изпраща с висок поглед , докато с кърпа чисти остатъка от секрета върху очилата си. Коридора в суден, а сиво-лилавите плочки се изреждат по коридора и водят до вратите с кожени подвързии. Аз и Иван вървим като Фродо и Сам, но драматичната музика липсва. Ние се погледждаме изпод зле подрязаните си бретони и започваме леко да се подсмиваме. Подсмиването градира до истеричен смях, като стигаме дотам, че ни се налага да се подпираме един на друг. В този момент, врата се отваря и белокосия учител  по музика илиза от вратата с рязък жест. Аз и Иван побягваме втръс към кабинета на директора.

Директора е разбран човек. Моторист с бяла риза и кожен кафяв елек, идва на училище с мотор и на бюрото си има снимки на дръги мъже облечени като него , с дълги коси и бели ризи. По- късно щях да прекарвам незапомнящи се часове слушайки хората от снимките търсейки обемността в думите им и ритуала на ритъма. Засега те са обект на интерес,защото не се вписват на прашната атмосфера на кабинета и прашната атмосфера. Следват множество думи, чиито смисъл е прекалено абстрактен за нас. Идват гневните ни преводачи – моята майка и бащата на Иван. След любезностите и обещанията , започват бавно да ни влачат бавно по сиво –лилавите коридори, докато ни крещят и обещават различни наказания. Излизаме от входа и там е предподавателката, кяото е на път да запали цигара с треперещи ръце. Пламъчето играе в ръцете й, а тя вижда как двамата с Иван ни влачат за ръка. Тя се усмихва и треперенето намалява и тя започва да гони. Аз и моят приятел се докосваме с поглед и лека чупка се появява на нашите устни. Утре пак сме заедно, но Иван ще е здрав тоя път и отново възела ще се е разплел.