Влакове за никъде
Седях на една откачена гара и чаках своя влак, който по технически или политически причини не идваше или прескачаше гаричката ни. Като казах политически си спомних един разказ на руския писател Исак Бабел. Та влакът ту го завладявали белите и поемал в една посока, пътниците сваляли; хващали го червените и влакът - бам - в друг коловоз, други личности, нови кондуктори, други пътници; нападали го зелените и пак същото… Влакът се люшкал насам –натам, докато влязъл в един тунел и не се видял…
И както си разлепвах очите по опушените вагони, по припкащите боси циганета и броях варосаните бордюри до мен приседна, със залепена за долната устна цигара, мъж, на видима възраст, 40 години. Шапката му бе железничарска, но вехта почти избеляла, в ръцете си държеше къса метличка. Съжалих го и му подадох една цигара от моите. Кимна ми с глава благодарско, но не я запали. „Не случих на партия! - рече той. – Ако бяхме спечелили, сега щях…” - гласа му се раздра и замълча. После захвърли ...