– Трябва да изясняваме нещата, не да ги опростяваме, моето дете. – Дядото говореше съвсем сериозно, а внучето го слушаше виновно. – Казваш, че просто си откраднал тази пръчка. Но това е пластмасова пръчка, розова, прилича на кокал – от кого я открадна? И защо това да е просто?
– От кучето я взех. Ей там! – Внучето посочи с показалеца на малката си ръчичка близката градинка. – Тази пръчка е хубава. Кучето ще си намери друга.
Седях в ъгъла на на пейката и подслушвах. Двамата бяха в другия край. Какво ли ще се случи? Дали внучето ще върне пръчката?
Дядото бавно продължаваше да дава акъл – нали е дядо, трябва да оправдае възрастта си.
– Иди да я върнеш. Не е редно така.
– Няма. – Внучето се нацупи. – А и ... ще ми се скарат, че съм я откраднал.
– Тогава го направи така, че да не забележат. Все едно не си го сторил, нека така да изглежда. Просто я остави там, откъдето си я взел.
– Защо?
– Защото тази пластмасова пръчка не е твоя. Виж, розова е. За какво ти е? Ти си мъж. Нимаще си играеш с р ...