Глава трета

За планетата Земя GK 4747-13, вълшебните космически повеи, особеностите на особеното

Планетата Земя GK 4747-13 е в края на мегавселената. Точно зад ъгъла, където става бая прохладно за реалността – оттам минават куп космически течения, преплитат се, завихрят се, отнасят и донасят какви ли не невъзможни неща със себе си...

И основно – всякакви особености, които здравият разум е издухал от другаде...

Най-вече – вълшебни космически повеи заливат планетите зад ъгъла /щото Земя GK 4747-13 не е единствената там/ и превръщат обикновеното в необикновено. Необикновено – по мерките на останалите планети в мегавселената, обикновено – според свикналите с какво ли не хора тук...

Главочът беше едно от тия необикновени животинки, пренесени от един иреален циклон, грабнал го от Извънредната галактика Хай де Де и стоварил го право в езерото насред Долината...

Странният тайфун пък, минаващ веднъж на минус две на трета под корен квадратен години между Черната космозона и Ъгъла на трескавиците, докарал мрачните смешници – племето на най-големите лилипути, изхранващи се от гръмотевични облаци и тъмни ветрове...

Но обикновено в леките повеи на космическия вятър тук долитаха почти безвредни гадинки – кихавичен вирус, сълзотворен бацил, гладнишки ламтурници, весели погребалници и тем подобни психоразнообразия от суперкосмическата флорофауномешавица...

Поради което вечерящата Херо Мил Итса само измърмори, когато изплю незнайно отде появилото се върху доматчето метално парченце – така, около половин сантиметър в диаметър...

- Аман от тоя вятър – рече тя – Заранта, тъкмо се къпех под Скачащия водопад, и цял фойерверк изгърмя до мен. Добре, че бях вече във водата...

- Е, нямало е нужда да се преобличаш… Но, предполагам, все пак си изпрала банския си… Особено долнището… Жълтото е неподходящ цвят за тоя ти екип… – подметна ехидно Жрецът...

Звездният рицар скочи, но не прецени скока и се стовари върху основата си. С което направи малка дупка в тревата – все пак, острите кокали си бяха солидно оръжие...

-Не съм се уплашила! Първо трепнах, но се сетих за суховейците от Пустинната Земя. Ако не знаеш – при съприкосновение с течност те попиват всичко и после се пръскат като балончета. Така хем се размножават, хем връщат течността обратно...

- Знам, знам – каза Ник Кол Ай-ай – Виждал съм ги, когато бях на стаж при факира Мумбо-Джумбо на Обратната Земя...

- А аз ще кажа нещо по-добро и по-важно – рече Учителят и изрева – Ама яжте, бе! Половин час откак сме седнали, само се дръвчите и се облайвате...

Двамата замълчаха и цяла минута се чуваше единствено тихо мляскане. Нали наблизо нямаше мърморещи майки – и тримата бяха щастливи да си хапват с вкус и шум...

- Още чорбичка? – покани ги Учителят...

Звездният рицар учтиво отказа, макар че му се ядешееее... Ама много! Но – какъв воин ще е, ако пристава на мераците си? И нали иска да е красавица, та да натрие носа на... Добре, това няма да го споменавам, всички знаем, че е тайна... Та – диета... Само диетата е основа на женското щастие, знаеше си Херо Мил Итса... През мъките – към щастието…

А на мъжкото основата е доброто хапване...

Това Ник Кол Ай-ай не го мислеше дори. Просто си беше впито в гените му. И затова развъртя дървената лъжица над паничката, набързо насипана от Учителя...

-- Вкусноооо... – протегна се той, оставяйки изпразнената съдина...

Учителят го погледна доволно:

- Как няма да е – сложих от интерзвездните билки, дето вчера докара Мир-О...

--Не успях да го видя – каза съжаляващо Жрецът – Оставил ми е снопче дивашки треви, взел е дървеното човече, дето издялах за внука му, обаче не ме е дочакал...

Учителят кимна.

- Е, тоя път бързаше. Магарето му нещо станало нервно, нали отдавна са излезли от Еньовденската Земя... Май  остарява и не му се броди вече по галактическите краища...

- То и на мен не ми се броди – отпусна се по гръб Жрецът – Тук е хубаво – треви, гори, спокойствие...

Звездният рицар скочи:

- А Главоча? А мрачните смешници? А...

- Я иди измий съдовете – каза Учителят – И мирясай малко... Бе, що не дойде някое...

Херо Мил Итса тръгна към изворчето. Натам си знаеше: „... тихо, кротко момиченце – да знае да готви, да чисти, песнички да пее“...

Какво момиченце?

Тя – Звездния рицар, Супергероя, Могъщия воин... И я сравняват с някакво момиченце? Нещо се бутна в косата й. И май се заплете в нея. Посегна, измъкна досадника от дългия черен поток, спускащ се по раменете й...

Я?

А Учителят и Ник Кол Ай-ай тъкмо се бяха опнали по любимите си места – Учителят върху Лъвската канара, Жрецът на един голям клон, излязъл удобно от короната на Дъба...

Над тях блестеше Луната, в звездното небе танцуваха безброй светлинки, двата хора – на горските птици и на веселите погребалници, преплитаха гласове като в пиянски джем сешън, долу реката шумолкаше по пътя си към Мокрия водопад, където гласа й преминаваше в могъщо бас-профундо...

Изобщо – вълшебна вечер върху вълшебната планета от вълшебната мегагалактика...

Само дето подобни моменти авторите използват, за да изненадат отпусналата се четяща публика и й забият внезапен прав с някоя неочаквана случка...

Глава четвърта

Още малко за планетата и още много за обитателите й, за важния счупен нокът, за минимикрокосмическия кораб

Свят Земя GK 4747 – 13 е нормално голям. Една от многото Земи – геоид, среден диаметър 12 742 километра, екваториален диаметър 12 756,270 километра, полярен диаметър 12 713,500 километра...

Площ 510 065 284,702 км², обем 1,0832×1012 км³...

Маса 5,9736×1024 килограма, средна плътност       5 515 кг/м³, екваториална гравитация   9,78 м/с²  /0,997 32 G/, скорост на въртене 1674,38 km/h = 465,11 м/с /на екватора/...

Не се стряскайте, нормални читатели…. А астрономи, астрофизици, гастрономи и почитатели на Жул Верн да не изпадат в екстаз… Няма да ви залея с три страници информация. И хич не смятам да ви просвещавам… Имате си интернет, някои имат дори книги, а част от тях даже са ги чели… Като ви притрябва – ще надзърнете, ще се подоучите…

А казва туй… Ами така пише в Звездния справочник, който притежава всеки жител на конгломерата Земя... Има там и данни за структурата на всяка планета Земя, за вътрешността, ядрото, мантията, за растителния и животински свят, за...

Абе, за всичко...

Само че това са… Данни… Скучна работа… Точност, конкретност, яснота…

Които изобщо не могат да се сравняват с митовете, легендите, приказките за планетите. И специално за Тази… Тази – с голяма буква. Защото е единствена и неповторима. Макар всички планети от множеството да са почти идентични…

Но разликите…

Ех, тия разлики…

Които правят от обикновеното за други човешко същество любимата и неповторима жена…

И карат душат на мъжа да пърха като пияно от аромати колибри около красивата и привличаща го месоядка…

Но това е друга тема. Раничко е Великият жрец да разбере, че човек поднася на боговете си най-скъпото, което има. За да може те да свиват леко вирнат нос и промърморват:

- А нямаше ли нещо по-хубаво? Дето струва пари и е донесено от чужбина…

Както и да е – ще го изживее и Ник Кол Ай-ай… Херо Мил Итса благосклонно ще му осигури изживяването… Плюс куп емоции, за които той все още не се сеща, че изобщо съществуват…

Да се върнем в днешния ден, на далечната планета…

Преди малко стана дума за Звездния рицар Мил Итса. И я оставихме в доста неприятен за момичетата момент – нещо да се оплете в косата ти, та търсене, та рошене…

И то да е прашинка, ами като може да е страшно чудовище. Да речем – муха или дори бръмбар…

Всяко нормално девойче ще се разпищи. Не пищят момчетата, защото са тъпи и коравосърдечни. Ама коравосърдечни… Хич не разбират какво поражения на фризурата може да се нанесат. Ти си хвърлила маса време да направиш сложна безгрижна прическа, а някакво си хвърчащо добиче…

А момчетата са и тъпи, тъй като не разбират нищо от прически и се носят по голи черепи. Вярно, придават им почти мъжествен вид – макар най-често всички да изглеждат жалко-смешни с гола глава на тънко вратле. Както казваше баба й – тиква на плет…

Та затова Мил Итса, Страшната, Безмилостната, Тиранката на Ник Кол Ай-ай, скочи, ритна във въздуха, зарови пръсти в дългата си коса. Което щеше да предизвика завист в ръцете на гореспоменатия, към когото Звездният рицар се отнасяше с пренебрежение и дори известно презрение заради страха му да пусне свободно лапите си в тая джунгла около лицето й, да …

Но това е друга тема…

Важното е, че момичето сбара нарушителя на целостта на прическата й. И замахна да го хвърли, когато нещо привлече погледа й. Та се вгледа по-внимателно…

Не беше летяща твар. Да, нещо живо, но…

С две думи, когато Мил Итса се върна при огъня и сбута задрямващия Учител, той впи поглед в предмета – предмет беше! – и рече:

- Космически кораб…

- Кораб ли? – облещи още по-невинно очи Ник Кол Ай-ай – Това? Тук?

- Ха! – изсмя се с превъзходството на момиче, на което всичко й е ясно и никога не знае какво иска, тъмнокосата дива – Кой не е внимавал в училище? Кой не е учил за различните видове космически разуми, за…

- Не е космически, най си е баш човешки разум – прекъсна я Учителят…

Тримата замълчаха. Учителят поглади късата си брада, намръщи се, че пак се убоде, после положи малката капсула върху гладката повърхност на големия дънер, служещ им за трапеза. Когато се сещаха, че е културно все пак да се хранят на маса. Та дори с прибори…

Настъпи тишина. Изглежда съществата в капсулата изчакваха какво ще стане и не бързаха. Не бързаше и Учителят. Целият се беше отпуснал – с изключение на ръцете, които бързо се стрелкаха и хващаха ту Мил Итса, ту Ник Кол Ай-ай, защото нетърпеливо се опитваха да ускорят процеса на срещата и посягаха от време на време да стръскат кораба, та да подскажат на съдържанието му с какви добри намерения го очакват…

Накрая се чу тихо писукане – фактически скърцането на корабната врата. И до капсулата се появи дребно… Ама какво дребно – дребно е превъзходна степен за хептен ситното човече, което излезе от кораба си…

-- Ник, - каза Учителят – изтичай в Замъка и донеси голямата лупа. Тя е на масата до голямата входна врата…

- Не е там – тихо се обади Мил Итса – Исках да… Исках да оправя един нокът, че ъгълчето му беше извито, та я взех…

- Къде е ПАК? – стрелна я с канибалски поглед Учителят…

-- Ще я донеса… Ей сега ще я намеря… - чуваше се гласът на носещата се с големи скокове към Къщата  издължена мълния – Ама много важно беше… Вие не разбирате…

Това последното го каза на идване. Дъхът й сечеше въздуха, очите й дълбаеха в земята, а ръката й с лупата извършваше орбитални полети около рамото…

- Ето я… Какво толкова… Не съм я изгубила… Аз за малко… И я забравих – не съм виновна…

Гласът й постепенно стихваше…

Учителят закрепи лупата пред човечето, а то извади от капсулата някаква машинка и раздвижи устни. Оказа се усилвател. При това толкова мощен, че  се наложи Учителят да изкрещи два-три пъти, докато регулират звука и минат в процедура на нормална беседа…

Доколкото историята на Вит от Земя – джудже 003 ½ може да се нарече нормална. Или нормална поне извън кръстопътя на Шантавата мегавселена… Където всичко беше нормално…