Глава единадесета

За човека със стоте живота и досадата на безсмъртието

Учителят стои на терасата, гледа нейде далеч на север, разумът и душата му се носят над високите върхове, нейде в облаците, Мил Итса и Ник Кол Ай-ай тихо подмърчат и пият чай…

В този момент се чува звън. Лек, приятен, носещ повея на древна мелодия, никога неизпълнявана и незаписвана, намерена от Учителя нейде в Хранилището на Вселенския разум, там, където се съхраняват за възможно бъдеще съкровищата на Духа…

А какво ли нямаше в това Хранилище…Веднъж Учителят с изненада откри няколко свои книги. Все още ненаписани. Познати му като сюжет и стил, непознати като книжни издания. При това издания, по-млади от днешния ден с някакви си два века…

Възможно – ако неочаквано някой някога е открил тайните му, замисляни и все още не материализирани негови творения. Но с автографи на автора…

Разбира се, Учителят не се и замисли как ще стане тая. Ненапразно беше представител на Вселенския разум. Който имаше един принцип на действие – възможността на невъзможното, реалността на нереалното, вярата в невероятното…

Но в този момент звъни специалният сигнализатор от Станцията на Тунела във времето. Някой минаващ пътник…

Дали ще е сложен проблем – като онзиденшният, когато Безглав коремоплодник беше преял с Дардански мухатори, пък те се зарадвали на новия си свят, построили свои градове, развили цивилизация, взели да изстрелват ракети в близкия си Космос и предизвикали киселини в гостоприемника… Та се наложи да открият Времева тръба между седмия стомах на Безглавия коремоплодник и Скитащия безмозъчник, да изчакат няколко дардански хилядолетия /около 3, 14 секунди по човешкия часовник/ и да видят как мухаторите заемат огромните територии в Безмозъчника и още една звездна цивилизация на взаимоизгодната симбиоза намери мястото си в Мегагалактиката…

Оказва се, че тревога няма. Просто Вечният Пешеход, минавайки от тук, е решил да види приятеля си. И да си отдъхне от приключенията…

Което смайва Мил Итса и Ник Кол Ай-ай…

Човек, който има сто живота, който може пеша да минава не само от Земя на Земя, ами и от галактика в  галактика, човек, който е възнаграден с възможности за авантюри, воински подвизи, слава… И – най-важното – който е безсмъртен… Този човек иска почивка?

Така казва момичето вечерта, когато пак са седнали на сладки приказки около огъня…

Само че този път са пред Храма. Висок, издялан от цяло дърво – неголяма секвоя, ударена от гръм преди столетие, Храмът се извисява над Долината и брани северния фланг на триадата Храм – Замък – Къща…  

Ник Кол Ай-ай се преоблича в официален жречески хитон. За тая цел до Храма е издигнато… издигната… издигнат… Има нещо като сграда от нещо като пръти, предлагаща нещо като защита от вятъра /понякога/ и шума /никога/. Учителят нарича сградата Мързеливището, защото тя се състои от едно помещение и в него основна мебел е леглото. То е в средата и винаги е готово да поеме морното тяло на Жреца. Който пък има великолепната дарба постоянно да е уморен и готов за сън…

По стърчащите клони са намятани тоалетите на Жреца – хитони за всеки ден, хитони за празник, хитони за молитва, хитони за храна…

Докато Ник Кол Ай-ай се преоблича, Учителят, Мил Итса и

Вечният пешеход са се полуизлегнали на ложета от мека трева /Жрецът не е привърженик на страданията и физическите мъки, особено що се отнася до неговото свещено тяло/ и се гледат през огъня… Някъде отдолу, през мълчанието на Пещерата, към тях се присъединява и Замразеният бог… Спокойно, тихо, умиротворително…

Щеше да бъде, ако я нямаше Мил Итса…

Тя едва изчаква Вселенският жрец да седне от лявата й страна и граква:

- Ама как може да бягате от приключенията… Ихха… Аз да съм… С шпагата – така, със сабята сека, с копието…

И размахва едно клонче, предназначено за огъня, така че несвикналият с експанзията й  Вечен пешеход дори поляга, свил глава в раменете…

- По-кротко, де… - смърморва Учителят – Та всичко на тоя свят трябва да е с мярка… Нима би могла да ядеш само торти? Всеки ден торти? И единствено торти?

- Мога! – уверено казва Мил Итса – И как ми се иска… Но нали… Такова… Диета…

- Леле, какво кюфте ще станеш – размечтава се Ник Кол Ай-ай и се радва, че има гостенин, иначе вече щеше да лети към Езерото, защото предпочита топлите му води пред очакваната ярост на пуберката…

Вечният пешеход е леко объркан. Когато последния път гостуваше на Учителя, тук нямаше не само хлапетата, но и нормални хора. Не беше отдавна – някакви си стотина години най-много /кой ти пресмята времето, когато е безсмъртен/… И пак имаше огън, но бяха само тримата – те и Замразеният бог… Говориха си дълго – малко помежду си, много със звездите, най-много с очи, не замърсяваха природата със словоизлияния и пепел от думи…

Но, все пак, благородството задължава…

- Да, разбирам… Когато имаш нещо, често забравяш за него. Дори и омръзва. Особено, ако не носи разнообразие и удовлетвореност…

Мил Итса е смаяна и дори възмутена:

- Е, как така? Имате сто живота, участвали сте в най-големите битки, воювали сте на пиратски кораби, бойни машини, самолети, космически крайцери, пленявани сте и сте бягали, побеждавали сте, умирали сте славно и сте възкръсвали… Как да не е разнообразно? Как така сте недоволен?

Учителят изчаква, Пешеходът се е замислил, Ник Кол Ай-ай е отворил очи, уши и уста и слуша…

-- Сражавал съм се в петте посоки на Объркания Космос, в Звездното преддверие на Дяволската галактика, по мъглявините на Божествения мозък, из Невидимите космодруми и дори на Земя – 001… Побеждавал съм, случвало се  да загубя битки, не помня колко равенства съм постигал, но зная, че винаги печелех при жребия…

Сгодяван съм за стотици мегагалактически принцеси, женил съм се за десетина от тях, на родословните им дървета от мен са поникнали над петдесет бъдещи владетели – и това при условие, че се стараех да използвам най-добрите предпазни средства…

Убивах… И бях поне 25 пъти убит… Не е фатално, имам на разположение над 70 живота още…

Само че ми е скучно и досадно…

Учителят мълчаливо слуша, а момичето и момчето едва се сдържат да не подвикнат възмутени: „Ма защо, бе???“…

А Вечният пешеход не бърза:

- Не ви пожелавам да сте безсмъртни… Обикновено нещата стават така. Кипи сражението. Около мен пълно с врагове – всеки се надява точно той да убие безсмъртния. Аз автоматично стрелям, сека, ръгам, мушкам… И изведнъж някому провървява. Издебва ме… Падам… От мен се лее кръв, точат се черва, главата ми се търкаля, ръцете рият със сгърчени пръсти, краката ровят с пети в мръсната пръст…

Последната ми мисъл е: „Пфу, най-после…“

 А след последната идва новата първа: „И сега къде, по дяволите, възкръснах?“…

Отначало ми беше интересно – нови галактики, нови планети… После разбрах – нищо ново. Все тая – още като малък се проявявам геройската – я змии душа в люлката, я спасявам някоя принцеса от смърт, я сам, с висящ на дупето пълен памперс, разбивам враговете на новата си страна…

Никой не играе с мен – задължително трябва някого да прасна с диск или щит, да разкъсам вратаря с топката след мощен шут, да метна копието извън стаиона и нанижа барем трима невинни на него…

Натам – все една и съща…

Битки, кръв, сражения, рани, подвизи, награди, трупове, карантии, сираци, пожари… И неспокоен сън… И очакване на нечие отмъщение…

А най-страшното е, когато претръпнеш и започнеш да спиш спокойно и да гледаш на стореното като статистика, която ти се иска да подобриш…

Вечният пешеход се надига и казва:

- Извинете… Развалих ви хубавата вечер…

И тръгва към станцията на Тунела във времето…

Глава дванадесета

За Дипломатическото градче

Малко тъжно и доста тягостно минава времето край Езерото…

Тихо е, звездите леко примигват, луната е присвила едно око, ветрец рови из вълничките, дърветата нежно се закачат с клончетата…

От време на време се мярка звезден транспорт – я космическа лимузина, я туристически кораб, я цял товарен керван…

Тунелът на времето си е тунел, но планетите са толкова много, че даже подобно многостранно разклонено съоръжение трудно побира всички желаещи да отидат от точка А до точка В… С лека почивка в точка Б…

На малкия кей седят Учителят и Вечният пешеход… Мълчат…

Малко встрани, върху тревата до сами пясъчния плаж, са се разположили Мил Итса и Ник Кол Ай-ай… Мълчат…

Замразеният бог, както винаги, е навсякъде… Странно, но и той мълчи…

- Нищо лошо не казаха децата – пак подема Вечният пешеход – Просто аз… Разбираш ли…

- Знам – казва Учителят – Безсмъртието трудно се възприема. И аз така – първите два века бях объркан, на моменти направо неадекватен…

- Пък покрай мен са минали едва век и половина – тъжно накланя глава Пешеходът – Колко живота още ме чакат… Битки, кръв… И пропусната любов…

- Че безсмъртието не забранява любовта… Тя си е безсмъртна – ако я намериш, де…

- Намерих я. Преди три живота. Млада, красива, умна… Трудно съчетание, но имах късмета…

Учителят знае историята, обаче трябва да остави Вечният пешеход да се изприказва…

- После?

- Избягах от съдбата. Поне така мислех… Преминахме по Тунела, скрихме се на Земя RPG 7/777… И заживяхме… Почти като в твоята Долина. До сами морето, в зелена колиба, щастливи… Ловяхме риба, беряхме плодове…

- И?

- Ние избягахме от  Съдбата, а тя просто ме следвала и изчаквала… Тогава кацнаха Хариборейските пирати…

Пешеходът замълча, Учителят не попита…

Нашествието на Хариборейските пирати беше страшен момент в историята на новото човечество. Това бяха орди от всякаква космическа паплач – дори най-пияният мозък на видеорежисьор не би могъл да измисли ужасяващите чудовища. Двуглави и триглави, змиевидни, кръвождани кръстоски…

Войната срещу тях трая около три секунди по новото време, 75 години по класическото…

Човечеството даде много жертви – най-вече мирни жители на милиардите планети. Отвсякъде бяха събрани тези, които Космическият разум в очакване на Черните дни бе създал – Изключителните…

Учителят помнеше – нали беше един от тях…

Бойци, стратези, командоси, пилоти, стрелци, нинджи, закрилници, философи, поети…

Хората, които Космическият разум пазеше за подобен случай…

Вечният пешеход беше още млад. И тогава си извоюва славното име, станало част от вселенските легенди. Легендите за Смелия пилот, Черния нинджа, Благородния воин, Звездния поет, Учителя, Точния стрелец…

Там се срещнаха. И станаха приятели – все пак, Изключителните не бяха много, само няколко милиона от десетките милиарди…

- Да вървим – казва Учителят и става. Пешеходът го поглежда учудено.

- Дипломатическото градче – досеща се той…

- Именно… Да се отпуснем, да се видим с тоя и оня…

- Развалих вечерта на децата – извинително казва Пешеходът…

Учителят се обръща към брега:

- Ние ще се разходим по Тунела, а вие отивайте по домовете и спете. Утре ни чака нов ден, с нов късмет…

- Ще ви донеса шоколад от Какаовата мъглявина – добавя Пешеходът и това зарадва малките. Не, че толкова искат бебешките лакомства /да, бе – искаха, и още как!/, но разбират, че мрачното настроение е отминаващо и светът пак става розово-кристален…

До Дипломатическото градче не е далеч. Три виража в Тунела, после лупинг, мигновено преминаващ в спирала и… И се озовават на Земя D – Д…

В тях се вперва огромно око, разпознава ги и леко смигва. Планетата е като всички други Земи и… Все пак…

Дипломатическото градче заспиваше, така че двамата решиха на другата заран да поразпуснат, а сега да намерят нейде убежище. Което не беше трудно – почукаха на първото прозорче, отвътре надникна скромна млада жена, домашният й роб отвори вратата и гостите бяха настанени да пренощуват…

Първите слънчеви лъчи още разтъркваха очите си, когато видяха Учителя и Вечният пешеход да отиват към огромната сграда в центъра на селището. Не се оглеждаха. Пък и какво да гледат – градче, каквито има милиони по планетите. Малки дворчета, свити къщурки, тесни улички… Особеното беше, че не се забелязваха много деца. Имаше, да – но бяха малко и се движеха сами в групите хора, устремили се към централния дом…

Който беше просто едно кафене. Нормално – макар изключително голямо по площ, с обикновени маси, банални столове, дълъг бар с няколко бармана, поне стотина келнери, които набързо сервираха който каквото е поръчал и се заприказваха помежду си или с клиентите…

Разговорите по масите бяха постни, сиви, за убиване на времето, за просто чесане на езиците, както преди много, много години Учителят беше слушал да казват в родното му село:

- Утре трябва да падне дъжд, защото иначе…

- Довечера ще ми докарат две кофи ябълки…

- Тази година лукът ще е доста воден…

- На другия клас са дали много трудна задача…

- Какъв нападател е – от пет метра не може мрежата да уцели…

- Книгата не е лоша, но някак си…

- Трябва да поискаме от кмета да асфалтира улицата…

- Газираните напитки, казват, че са вредни…

И така нататък…

Спокойно, нормално, унасящо с ежедневната и сивота…

Тогава часовникът удари…

Веднъж…

Хората надигнаха глави…

Дваж…

Някои дори се изправиха, други заеха особено разкривени пози…

Триж…

И настъпи Хаосът…

Учителят, Вечният пешеход и още стотина клиенти останаха по местата си. Всички други започнаха да се обвиват в пари, в мъгли, да се променят, да се превръщат в какво ли не…

Заличката се напълни със странни фигури, чудовища, змии, птици, смесици от какви ли не познати и непознати на науката видове…

Седящият насреща им триглав дънер, протегна лапа и разпери големите си криле внимателно – да не засегне с острите им ръбове някои от съседната маса:

- Здравей, Пешеход… Учителю, моите почитания…

- Драгоне, отдавна не сме се виждали – каза учтиво Пешеходът, докато Учителят само кимна. С Драгон от планетата Кристиопея бяха се срещнали на една конференция преди седмица, че даже доста се увлякоха в спора си дали може или не бива Космическият разум да се намесва в ядрена планетарна война…

- Нашата домакиня – каза той и се поклони на двуглавата змия, която държеше на верижка домашния си роб – Привет пак, Нел Ина! Привет и на теб, Рад-О…

Пешеходът остана спокоен. Да, Космическият разум го беше посочил за Изключителен и това налагаше определени задължения, но в случая всичко беше нормално.  Такива бяха нравите на Тер-Мит-Инса – двуглавите змии се влюбваха в  партньорите си и ги държаха цял живот като домашни роби. Пък робите нямаха нищо против – след първата целувка омаята на любовната отрова ги унасяше и те ставаха мечтани за всички женски същества: кротки, послушни, изпълнителни и много, много верни…

На масите се водеха вече други беседи:

- Според нашите дипломати, трябва да предвидим и още някои неща…

- Нашето правителство смята, че при условията може да…

- Съгласни сме с вашите изисквания, обаче нека и…

- Договорът е стар и днес може би трябва да…

- Не е лошо да добавим пункт за…

Учителят и Вечният пешеход бяха потънали в разговор с Драгон. На петата планета от съседната на драконите галактика се бяха появили водозверове – рибообразни, с остри зъби, режещи перки и изключителен апетит към всичко, що се движи във водата или на поне десет метра край нея…

Налагаше се да сформират експедиция от Изключителни. За съжаление, анализът и преценката на Космическия разум бяха песимистични – нито психологически, нито идейно, нито генетично рибообразните можеха да бъдат реновирани…

И се налагаше да се почисти планетата…

В името на другите животи и цивилизации…

А наоколо им кипяха преговорите. Това беше ролята на Дипломатическото градче – всяка планета имаше тук свои представители. В човешки облик. Чиято задача беше само една – да осигуряват мира и нормалния живот, да предотвратяват опасностите, да служат за буфери между организациите, държавите, цивилизациите, групичките…

И в този момент часовникът удари… Веднъж… Дваж… Триж…

В голямата зала на градското кафене стотици обикновени, дори семпли люде пиеха кафе и си бъбреха за банални ежедневни нещица…