Време за една изповед
Тази странна история се случи през есента. Есен като много други преди нея. Слънцето
ту се показваше между рехавите облаци, ту се скриваше. Светеше с онази жълта палитра от цвят, която ти навява някаква тъга.
Този ден беше наситен с носталгия по лятото, жълтото бе неописуемо красиво.
Излизах от късия път от топлоелектрическата централа към главното шосе.
Точно на малкия разклон стоеше човек с ясния знак, че иска да го взема. На стоп. По този път досега не бях виждал някой да пътува на стоп. Това си беше път за един голям промишлен обект и там никой не отива случайно. Повечето работещи ползват превоза на централата, а другите като мен - собствен транспорт. От дългия ми опит като шофьор бях извлякъл правила, които спазвах безусловно. Преди качвах всеки, който ми помаха. Но това се оказа доста неразумно. Не понасям празните разговори, а се налагаше да ги водя, ако пътникът се окаже доста несхватлив кога да спре. И това беше по-малката беда. Имало е пияни, с които се ...