Валеше като из ведро. Очевидно приближаваше буря. Вятърът свирепо се блъскаше в прозорците, а клоните на дърветата издаваха свиреп звук.
Кафето беше пълно с хора, които изтриваха водата от телата си. Опитвах се да не мисля за дъжда, а да се пренеса у дома, където ме очакваха двете ми малки момчета. Мислех си как Жоро беше счупил камиончето, което му купих преди седмица, а Гого се радва на новите си дрешки. Мислех също в коя ясла да ги запиша и дали децата ми ще се разбират със своите другарчета. Тъжно ми беше, защото до сега не бях отделяла децата от себе си, не бях свикнала с липсата им. Животът ми с тях е спокоен и щастлив, макар че баща им дори не знае, че съществуват. Когато разбра, че съм бременна, избяга като попарен. "Не бил готов да се обвързва сериозно." Въпреки всичко, тези двама малчугани компенсират болката и самотата ми, изпълват ежедневието ми с усмивки и веселие, но сега трябваше да започна работа в една фирма и да ги оставя на грижите на друг.
- Може ли да седна до вас? ...