Валеше като из ведро. Очевидно приближаваше буря. Вятърът свирепо се блъскаше в прозорците, а клоните на дърветата издаваха свиреп звук.
Кафето беше пълно с хора, които изтриваха водата от телата си. Опитвах се да не мисля за дъжда, а да се пренеса у дома, където ме очакваха двете ми малки момчета. Мислех си как Жоро беше счупил камиончето, което му купих преди седмица, а Гого се радва на новите си дрешки. Мислех също в коя ясла да ги запиша и дали децата ми ще се разбират със своите другарчета. Тъжно ми беше, защото до сега не бях отделяла децата от себе си, не бях свикнала с липсата им. Животът ми с тях е спокоен и щастлив, макар че баща им дори не знае, че съществуват. Когато разбра, че съм бременна, избяга като попарен. "Не бил готов да се обвързва сериозно." Въпреки всичко, тези двама малчугани компенсират болката и самотата ми, изпълват ежедневието ми с усмивки и веселие, но сега трябваше да започна работа в една фирма и да ги оставя на грижите на друг.
- Може ли да седна до вас? - До масата се приближи възрастен мъж, който триеше дъждовните капки от лицето си. Изглеждаше мрачен и присвит. Голямата му шапка прикриваше някои черти от лицето му и аз не можех да го разгледам напълно.
- Да, разбира се! Седнете!
Мъжът седна и си поръча кафе, като се загледа в сенките на прозореца. От време на време правеше гримаси, почесваше мустаците си, а после отпускаше бавно ръцете си върху масата.
- Бързате да се приберете, нали? Постоянно гледате часовника си. По-добре е да изчакате дъждът да спре, въпреки нетърпението ви.
- А вие не сте ли нетърпелив? - Попитах със спокоен глас.
- Не! Мен никой не ме очаква. - И отново се загледа в прозореца. Хората се криеха под навесите. Беше ден, а небето беше притъмняло и ръмжеше като свирепо куче. - Преди много години загубих семейството си в катастрофа. Валеше както сега. Карах бавно, защото нямаше почти никаква видимост. Двете ми момчета пееха една детска песничка, а майка им се усмихваше до мен и им подгласяше. Всички се вълнувахме, защото се бяхме запътили към родителите ми, където щяхме да прекараме уикенда. След това някой ме заслепи и в следващия момент колата ни се преобръщаше по стръмните склонове на едно дере. Събудих се в болницата. Бях счупил няколко ребра и имах леки травми на крака. Започнах да разпитвам за семейството си, но никой не ми даваше информация за тях. След това научих трагичната новина - оцелелият бях само аз. Искаше ми се аз да бях умрял вместо тях, защото животът ми губеше смисъл без усмивката и гласа на децата ми, без топлината на жена ми. Радостта в живота ми угасна. От тогава хората мислят, че съм човек без късмет, където отида, нося само беди. Дори когато посетих родителите си след трагедията, къщата им се запали от гръм. Дъждът едва погаси пожара... - Мъжът наведе виновно главата си и избърса търкулналата се сълза по лицето си. - А вие сигурно имате прекрасно семейство?
- Да! - Отвърнах аз. - Имам две прекрасни деца. Те компенсират болката и самотата ми от това, че баща им дори не знае за тях, те са тези, които ме очакват всяка вечер у дома и внасят радост в деня ми. Щом имам тях, друго не ми трябва. Те са най-големите ми приятели! Аз съжалявам за вашата загуба, съжалявам за болката ви, съжалявам и за самотата ви, но хората понякога са прекалено глупави. Не бъдете суеверен. Не си внушавайте, че животът ви тръгва надолу, само защото някой така ви е казал. Всеки губи любим човек и зная, че компенсация за смъртта му няма, но не можем да го съживим със самообвинения. Мисля, че семейството ви би се радвало, ако вие бъдете щастлив, защото всеки има право на втори шанс...
Мъжът изтри сълзите, капнали от очите му. Усмихна се леко и стана от масата. Облаците се бяха разредили и слънцето се показваше измежду тях. Дъждът беше спрял и хората отново се забързаха по мокрите тротоари. Забърза се и мъжът, стоящ до мен. Той тръгна натам, откъдето слънцето изгрява, за да получи своя втори шанс.
© Сияна Георгиева Всички права запазени