Огромни късове скали са намятани безредно, в падината. Пътят се промушва в прашните им сенки, хлътва в неравности и дупки, подскача по камъни и боруни. Най-после, измъкнал се от своеобразната каменоломнa, се засилва към реката - сив, обрасъл с буренак и тръни, прекосява излинялата отдавна зеленина на царевична нива, преминала в цвят златен сухар, и изчезва в маранята. Началото на този пущинак е и началото на пътя, което не се вижда, като да не съществува, но знаеш, че го има нейде зад позлатения царевичак и спира точно на мегдана, на стаило се между накъдрените хълмове селце.
Аз рядко ходя там. Имам няколко спомена от детството си, но дори и те са свързани повече с колибата и кошарата. А тях отдавна ги няма. И колкото пъти съм слушал историята като малък, толкова пъти съм я сънувал. Всеки път по-нова и малко по-различна от предния, като всяка легенда, превръщаща се в истина единствено в спомените ни. Историята на една голяма любов.
На дядо ми дядо му се казвал Кара Иван. Били заможно с ...