Огромни късове скали са намятани безредно, в падината. Пътят се промушва в прашните им сенки, хлътва в неравности и дупки, подскача по камъни и боруни. Най-после, измъкнал се от своеобразната каменоломнa, се засилва към реката - сив, обрасъл с буренак и тръни, прекосява излинялата отдавна зеленина на царевична нива, преминала в цвят златен сухар, и изчезва в маранята. Началото на този пущинак е и началото на пътя, което не се вижда, като да не съществува, но знаеш, че го има нейде зад позлатения царевичак и спира точно на мегдана, на стаило се между накъдрените хълмове селце.

Аз рядко ходя там. Имам няколко спомена от детството си, но дори и те са свързани повече с колибата и кошарата. А тях отдавна ги няма. И колкото пъти съм слушал историята като малък, толкова пъти съм я сънувал. Всеки път по-нова и малко по-различна от предния, като всяка легенда, превръщаща се в истина единствено в спомените ни. Историята на една голяма любов.

                   На дядо ми дядо му се казвал Кара Иван. Били заможно семейство. Мъжете от неговия род до един - все воини през годините на славната ни история - носели плячка от походите. Имане събирали, да има за поколенията. Когато поотраснал, баща  му, старият Кара Иван, на когото бил кръстен, за да го опази от турците, които вилнеели из селата и събирали момчета за еничари, го изпратил на кошарите, в планината. Поробителят, върлуващ от години по земите ни, не се насищал на кръв, искал още и още. Избирали измежду седем до десетгодишни, но когато нямало, вземали по-големи. Били страшни времена.

  Наблизо имало и друга колиба, на съселянин. Той бил там с дъщеря си. Турци запалили къщата му преди време, изнасилили и убили жена му, той грабнал детето, избягал в планините. И заживели сред дивите животни под звездното небе.

Там Кара Иван и Калина се срещнали за пръв път. Там изкарали детството си, там припламнала искрата и се залюбили. Калина, отгледана от малка на свобода, била като дива коза, венчана за тия чукари. Животът й преминавал между зъберите на скалистите върхове, не щяла и да чуе за равнината. И не се върнали повече в село. Имали кошара, стадо. Там заживели с дядо. Размирни времена били, забранил баща му сватба голяма да вдигат, да не викат дявола. И дарил на сина си, за булката, наниз златни монети, събирани от дедите му през годините.

   “ Бели пари за черни дни, сине. Не ги начевайте, ако не се наложи.”

                    По онова време в този край деребействал някой си Джеват Мустафа. Старият управител Мустафа бей бил получил депеша в Истанбул да се яви по султански дела, та поне година време нямало да го има. И колкото той бил умен и мъдър в управлението си, толкоз новият бил зъл и алчен. Обикалял вилаета си къде от скука, къде защото жилката му била такава, апашка, та изпивал кръвчицата на хорицата от планината за шепа брашно. Отнякъде дочул, че Кара Иван имал син, скрит нейде, с години не се мяркал из село, та пиян, потропал една вечер на портата му. Излязъл старият:

                     - Селям, Джеват Бей. Проводих ти завчера данъка, зaйде сложих и двадесет агнешки кожи и три чувала зърно. За какво си дошъл?

                  - Не ща ти кожите, Кара! Искам момчето!

                  Настръхнали, сеймените го гледали в ръцете, едър като мечка и също толкоз силен бил.

                 - С грешка си, бей ефенди. Имахме момче, вярно, ама се загуби преди пет години. Реката беше придошла, отнесе го с овцете барабар. Попа да питаш, щях да ти река, ама и той се помина, лани. Господ да ги прости и двамата. — прекръстил се бащата.

                   Не вярвал Джеват, а и отдавна искал да надникне в най-личната къща в селото. Но понеже верен поданик на падишаха бил Карата, данъците овреме плащал, че и дарявал за тия, дето нямат да дадат, от конака не давали с пръст да го барнат. Но сега, нали той бил властта в тоя край, кой ще му забрани.

 Избутали стопанина, влезли. Преобърнали всичко, на карма - карашик направили стаите, мазето, оборите, тавана. Нищо не открили. Разлютени, със закани на уста си излезли, а след тях изплашеният баща проводил ратайчето до кошарите да иде, да предупреди син му: “ В село за нищо на света да не слизаш!”.

Лукав бил беят, завардил къщата и хванал хлапето. То бързо се разприказвало, изплашено. Разправило им и за неща, за които не подозирали. За богатството и алтъните, дето имал скрити господарят, нейде закопани. Подочуло от приказки на конярите.

Тогава му казал:

- Ще идеш на кошарата веднага, ще речеш на сина му, че тейко му тежко болен лежи, душа бере. Да слезе тоз час, че има важно нещо да му хортува. Ако го направиш, дар ще имаш голям и душата ти в рая ще иде. Не го ли сториш, главата ти вземам ей сега, а с месата ти кучетата ще нахраня!

Ратайчето и не помислило да не изпълни заръката. А беят и тримата сеймени завардили пътеката под ждрелото. Там, между двете стръмнини, реката ставала плитка, оттам се минавало за по-направо, оттам щял да слиза за село Кара Иван.

И го хванали. И се почнало — бой, бой! Къде е златото?

Заклали агне, на шиш го набучили и над огъня, пекат. Имаме време, казвали, докато се изпече, ще си кажеш.

Корав българин бил Кара Иван, горили го, с кремък кожата му драли, смеел им се и в муцуните ги заплювал.

Уморили се джелатите най-после, та седнали да ядат и да умуват какво да правят. Но не догледали, че уж вързан и дето с един крак в гроба бил вече, а въжето на едната му ръка прегоряло, когато с огън го мъчили, та го скъсал. Било нощем, луната голяма, звездите – и те, щурци наблизо пеели. И не усетили стъпките му.  Докопал Кара Иван ножа, с който агнето кормили, захвърлен до кожата му, забравен. И докато се усетят да станат, та да наизвадят пищовите — изклал ги до крак. Телата им оставил на зверовете, взел само конете и – на колибата.

Калина, като го видяла, трудна била в петия месец, примряла. Човекът — половината накълцан бил. Паднал на земята и затихнал.

Три месеца в несвяст останал. Церила го с диво биле, налагала го с меча мас и горски пелин, мазала със зехтин и мед, със смрадлика раните му миела, но не минавало. И все повече линеел, все повече се отдалечавал от нея, отивал си. Тогаз Калина, дето цял живот в черква не била влизала, към Бог се обърнала с горещи молитви. И й се явил той, и й казал, че ако намери вълк, който сърцето си живо да изтръгне, за да го изяде Иван, ще оздравее.

Кой вълк ще си даде сърцето, Господи! Моето вземи, спаси го!

Не се предала Калина. Излизала нощем в гората, като вълчица виела, настръхвали дървета и скали, луната все по-кръгла ставала, звездите треперели от страх. На третата нощ се появила вълчица. Светнали кръвожадно очите й, Калина сама била, по риза, с развети коси, бледа и изтощена. И тогава, зърнала подутия й корем и разбрала. Усетила тя, че повеят на смъртта за нея още не е подухнал. Женска, загубила любим, знаела що е болката и, възхитена от постъпката й, укротила огньовете в очите си, затворила страшната си, кръвожадна паст, проговорила:

- Ще ти дам туй, що търсиш, но в замяна теб искам. Ако си съгласна, тоз, който уби бащата на моите деца, от утре ще започне да оздравява. А ти след месец време, когато родиш, си моя!

Калина не се и замислила. Била готова на всичко, дума й поискали, дума дала. Ако се излекува Иван, в жертва да се даде, от Велика стена да се хвърли.

Вълчицата тогава вирнала глава към небесата, надала вой, за последно и с едно движение на могъщите си лапи разкъсала гръдта си. Оттам изпаднало туптящото още, живо сърце, а тя рухнала мъртва, без стон. Само очите й, загубили блясъка на живота в името на любовта, били отправили невиждащ взор нейде натам, където нашето, човешкото зрение, не може да достигне. Към вечните ловни полета. Там я чакал убитият от Кара Иван неин любим.

Припнала Калина, бързала, нозете й не опирали земята. Стигнала кошарата, когато мъжът й вече се задавял от собствената си кръв, хъркал, душа берял. Хвърляло газеничето мрачни отблясъци, играели страшно хоро сенките из стаята, оная, с косата, сякаш на прага била застанала, поздравявали я.

Писнала Калина, разцепила тишината, безумна, бледа и отчаяна, насила натикала късче от вълчата плът в устата на Иван, сълзи се стичали по лицето й, омазвали кръвта по пръстите й, попивал и от тях. Плюел той, а тя пак натиквала изплютото, докато толкова ситно вече станало, че го преглътнал. И тогаз усетила, че в скута й вече не лежи мъртвец. Потрепнала снагата му, затоплила се; с всяка хапка руменина по лицето му избивала, прогонвала восъчния му цвят. И както плачела, запяла. Песента й, тиха и немощна в началото, подемала сила с всяка хапка, поета от любимия й. И се надигала и надигала, и изпълнила одаята, и огънят в огнището по-ярък избуял, кандилото спряло да пращи и грейнало като малка месечинка под иконата на Богородица. Сенките, изплашени и оглушели от песента на живота, изпълзели страхливо навън, блъснали оная, неканена де все идва,  с косата; загубили се из усоите на нощната гора. А песента, излязла извън стаята, над кошарите се понесла, над смълчаната планина и оттам скочила към равнината. Усмихвала се луната, весело припявали звездиците.

- Оцелях по чудо! – дивял се след неделя Иван.

Бил вече седнал отпред на сондурмата и слушал птичите песни. Зеленото на дърветата го радвало, до слуха му достигал ромонът на поточето, слънцето галело обезобразеното му лице. Не таял мъст в душата си, не бил карезчия, а и не помнел много от случилото се, нито колко време е лежал.

Дните минавали, изтекли една нощ водите на Калина. Сама родила, момиченце. Ивана го кръстили, на дядо Иван. И се радвали над люлката, направена от татко й, от вълчи кожи. И си поел дъх дълбоко, мислел си, още малко като поукрепне, до село да си иде, баща си да зарадва с внучката.

Но докато Кара Иван се оправял, Калина започнала да линее. Вечер, кога си легнели, сън не я хващал, въртяла се в постелята и от страх да не ги събуди, него и бебето, навън излизала. Пред колибата. Няколко нощи поред чувала вълчи вой, бояла се мъжът й да не го чуе, че още слаб бил за борба и лов. И макар да помнела обещанието си, не й се искало да ги оставя сами, най-любимите си същества, все й се струвало, че нещо ще се случи, ще се размине. И си сложила златния наниз, от свекър й дето бил, макар да знаела, че вълк със злато не се купува. Нито се плаща клетва.

Тая нощ воят по-силен от всякога станал. И наближавал. Калина излязла и тръгнала натам. И отведнъж онемяла, като стигнала. Глутница едри мъжкари, били наклякали на мястото, където женската й била дала сърцето си. А най-отпред тя, уж мъртва, бездиханна, а все същата - силна и жестока вълчица, само дето очите й кухи. От празното на страшните дупки и отсъстващ поглед хлад и страх я обзели.

И тогаз разбрала! Дошъл бил моментът да изпълни обещанието си. Искала само за миг да се отбие до кошарата, да целуне рожбата си, да завие мъжа си, че хладни станали вечерите.

В тоя момент отзад, гръмнала пушка. Вълците не помръдвали. Последвал втори изстрел, пак същото. Обърнала се. Иван бягал към нея, сгърчил лице от болка и ярост, вадейки в движение зареден пищов, мислейки, че са я нападнали.

- Неее! – писнала насреща му тя.

- Неее! – отекнало ехото в близките скали.

- Не-е-е… - крещял Иван люто и прескачал паднали дънери и храсти. – Вашата мамка, кръвчицата ви ще изпия!

Но когато пристигнал, нямало ни вълк, ни вълчица. Сякаш се били изпарили в нощта. Или не ги е имало никога.

И в тоя момент Калина се сетила. Страшна мисъл минала през главата й, вдигнала очи към небето, от там луната самотна я гледала, примолила й се:

- Не! Само детето ми, не!

И хукнали двамата с все сила обратно, към колибата. Спирали ги шубраците, драките ги издирали до кръв, клоните ядно завирали пръсти в очите им, мразела ги гората! Пречела им. Гората, в която били израснали, чиито рожби били, била еднаква майка за всички. И искала справедливост.

Когато стигнали, огънят се разгарял, покривът бил обхванат от пламъци. Детската люлка, направена от вълчи кожи, била празна. Обезумяла тогава Калина. С юмруци се нахвърлила срещу мъжа си.

- Убиец! Защо ти трябваше да стреляш по вълците! Малко ли ти е, че спасиха живота ти!

Тогаз разбрал Кара Иван, че стреляйки по тях, все едно стреля по братята си. Разказала му как го е спасила, с какво го е захранила. Но за клетвата премълчала.

Три дни обикаляли леговищата им, пребродили всяко кътче, което знаели. Три дни без хляб и вода. Раните му се разлютили, слаб бил още, припаднал. И тогава, докато се чудела кого да спасява, какво по-напред да стори, се чул пак воят. Съвсем близо, откъм Велика стена. И хукнала колкото я краката държели натам. Камъни изранявали стъпалата й, тръни се забивали в прасците й, дрехите й на дрипи станали.

Но стигнала.

На най-високата скала, отдето някога една мома, на име Велика, се е хвърлила, за да спаси честта си от преследващите я поробители; дето до небесата стигала, непристъпна, гордо изправена, по която само диви кози ходели, там!     Там, най-отгоре, дочула детски плач. И закатерила се по стръмната урва, и тя дива коза, венчана за тия чукари. Когато се изкачила, видяла Ивана, дъщеричката си, жива и здрава, а вълчица на кълбо свита, досущ като човек я кърмела. Пристъпила, взела я в ръце, а от очите й бликнали сълзи. Най-чистите, майчини сълзи, на разкаяние и благодарност. От тях, казват, се е появил тоя малък водопад, извиращ като че ли от самата снага на Велика стена и се спуска с грохот и шум, за да се кротне сетне във Вълчата река, която отнася тайните на планината в равнините, при хората.

.

Много пъти съм се питал, какво са си казали горе вълчицата и пра-пра-баба ми, Калина, какво се е случило. За тия неща историята мълчи. Знам само едно. Когато се съвзел, Кара Иван си бил в колибата, която сякаш никога не била палена, изгаряна. В люлката от вълчи кожи спяла кротко Ивана, дъщеричката му. Пред прага като вярно куче пазач била легнала, изплезила език, огромна вълчица. И макар и пушката, и пищовите да му били под ръка, не посегнал.

Знам, че е живял до сто и две години, в село рядко слизал, а тръгнел ли из планината, сивият му другар неизменно крачел с него. И макар, мисля си, да се е досещал, че повече никога няма да види Калина такава, каквато я е помнил, търсел я до самия край на живота си. Тялото й никога не било намерено, нито нанизът от свекър й.

Гробът му е ей там, под водопада. Неговият и на шестте вълка, съпровождали го до края му.

И днес, ако се заслушаш, ще чуеш в песента на водите, падащи сякаш от небесата, разказ за една голяма любов. Съществувала, макар за кратко, истинска, предана, самопожертвувателна. И останала недоизпята, макар преповтаряна с годините. Любов такава, от каквато има нужда всеки един от нас.

Гущер пропълзява лениво по напечената пръст, намира дупка и миг преди да изчезне - спира, сякаш заслушан в шепота на майката природа. Нещо нарушава спокойствието му, нещо в нажежената тишина се е променило. Не е шумоленето на изгорелите треви, нито сухото, скърцащо триене листата на царевичака. Долавя, тънкият му слух, шум от разбиваща се, падаща от много високо вода върху камъните, отекват като звън звуците на струите, кипват и се пенят, напяват рефрен.

Рехави, сухи дървета са протегнали черни клони в агонистичен опит да се измъкнат от каменния, задушаващ ги ад. Небето, оголено, прочистено и без следа от облаче, е вперило единственото си, сипещо жар око, в мъртвилото на земята.

Идвам рядко насам, само когато имам нужда, да чуя воя на вълците. Тогава кръвта ми се раздвижва едно особено и дълго стоя, заслушан в песента на водопада.

01.11.2009 год.

Русе.

Румен Иванов - Романов

.