13. Петдесет и шеста

       – Гледай, едната значка на Драгнева я няма – прошепна ми Недка в час по история.

       Погледнах към ревера на вечния ѝ бежов костюм. Наистина горната ѝ значка липсваше: тази с главичката на Сталин върху червена петолъчка. И Драгнева изглеждаше по-зле от всякога. Под очите ѝ имаше тъмни сенки, а двете бръчки покрай устата ѝ бяха станали по-дълбоки. Обаче не само Недка беше забелязала промяната във външния вид на Драгнева.

       – Другарко, май сте си загубили едната значка – обади се Стас от последния чин.

       – Това не е твоя работа – почти просъска тя.

       И в класната ни стая имаше промяна. Портретът на Вълко Червенков над черната дъска беше изчезнал и там вече висяха цели три портрета: на Маркс, Енгелс и Ленин.

       Когато часът свърши, Драгнева излезе от класната стая, а аз отидох да избърша дъската, защото бях дежурна тази седмица. И забелязах, че си е забравила на катедрата дебелия тефтер, в който често поглеждаше или си записваше нещо по време на уроците. Взех го, за да ѝ го предам, но от него се изплъзна и падна на пода някаква картичка. Вдигнах я и видях, че това всъщност е портрет на Йосиф Сталин – цветен и лъскав. Горкичката! Нейният кумир беше развенчан и сега тя трябваше тайно да му се кълне във вечна вярност. Бързо пъхнах картичката обратно в тефтера, предадох го на байчото и излязох на двора. Стас и Иван седяха на пейка до оградата. Отидох при тях.

       – Ако знаете какво видях – и им разказах за портрета в тефтера на Драгнева.

       – Тази жена вече съвсем е превъртяла – каза Стас.

       – А пък аз какво видях... – Иван направи пауза, за да засили напрежението.

       – Какво? Къде?

       – В дирекцията. Директорът пак ме привика да ми чете конско и видях, че е махнал портрета на Вълко Червенков и на мястото му е окачил собствения си портрет.

       – Не може да бъде – казах. – Ще го обвинят, че издига в култ себе си, и ще го изключат от Партията.

       – Ами да проверим – предложи Стас.

       След часовете изчакахме директорът да излезе от сградата и отидохме под прозорците на дирекцията, която беше на първия етаж. Момчетата направиха „столче” с ръце, стъпих на ръцете им, хванах се за перваза на прозореца и видях портрета. Приличаше на директора по плешивината и дългия нос, но не беше той.

       – Това е Тодор Живков – казах.

       – Кой е този Тодор Живков? – попита Иван.

       – Новият Вълко Червенков – отговори му Стас. – Иване, ще трябва да ти купим очила.

       За разлика от Драгнева, Желябова беше понесена от нова вълна на ентусиазъм и възторг. В часа на класния тя вдъхновено ни разказваше за Априлския пленум. Според нея досега сме живели в постоянен страх от репресии поради култа към личността на Сталин. Тежки облаци скривали от погледите ни красотата на комунистическия идеал. Но вече задухал Априлският вятър, разгонил облаците и слънцето на Промяната грейнало над изстрадалите ни глави.

  *

       Ако не броим смяната на портретите и лозунгите, Априлският вятър и Априлското слънце не успяха да донесат някаква промяна в ежедневието ни. Може би единственият знак, че задушаващата хватка на властта лекичко се е разхлабила, бяха естрадните концерти. Живеехме в ограничена звукова среда, запълнена предимно от маршове, руски съветски песни и бездарни български произведения като това:

В наше село тракториста

люби звеноводка млада.

Тя живее в друго село

и момчето страда.

       И изведнъж – естраден концерт! Видях афиша на таблото до входа на театъра и зачаках нетърпеливо майка ми да се върне от работа, за да ѝ съобщя новината. Вечерта тя влетя развълнувана в стаята.

       – Леа ще пее, Леа Иванова! Купих билети, утре вечер сме на концерт!

       – Коя е Леа Иванова, мамо?

       – Изумителна певица! Слушали сме я с Богдан в бар „Астория” в София. Говореше се, че са я пратили в концлагер, но ето че са я освободили и отново пее. Господи, не мога да повярвам!

       Подготвяме се за концерта. Обличам си бяла блуза и тъмносиня плисирана пола. Елеонора вече си е облякла роклята от тъмночервено копринено кадифе. Отваря кутията си за бижута, взема перлената си огърлица и я закопчава около шията си. След това изважда пръстена с тъмночервен рубин и го слага на ръката си.

       – Този пръстен ми е подарък от баща ти за годишнината от сватбата ни.

       – Зная, мамо.

       – Ти май не вярваш, че рубинът му е вълшебен. Не виждаш ли как променя цвета си?

       – Виждам, мамо. Побързай, че ще закъснеем.

       На естраден концерт сме! Седим двете в препълнената зала на театъра, а сцената ни залива с вълни от музика, багри и светлина.

       – Бигбендът е превъзходен – шепне майка ми. – Слушай, това е „Настроението” на Глен Милър.

       Не зная кой е Глен Милър, но всичко ми харесва: и оркестъра, и песните, и скечовете на двамата актьори: Георги Парцалев и Енчо Багаров. Елеонора обаче не е толкова безкритична.  

       – Мелодията е приятна, но текстът е пропаганден –  казва ми тя за „Чико от Порто Рико” след изпълнението на актьора Нейчо Попов.

       И ето че на сцената излиза Леа Иванова – в дълга до земята тревистозелена рокля и с бледозелен шарф от воал около раменете. Тя се усмихва, оглежда публиката с леко изтеглените си към слепоочията тъмни очи и запява. Нейният топъл алт изпълва залата...

       Майка ми улавя ръката ми и лекичко я стиска. Поглеждам към вълшебния ѝ пръстен – той сияе в яркочервено.

  *

       Априлското слънце се оказа измамно. Дойде есента и затрупа небето с оловносиви облаци, а под тях плъзнаха слухове за Унгарските събития. Нещо се случваше там, в Будапеща и в други унгарски градове, но беше  трудно да се разбере какво точно. Някои говореха за въстание, други го наричаха контрареволюционен метеж или размирици, предизвикани от агенти на американския империализъм. Комунистите настръхнаха от страх, а обикновените хора се залутаха между надеждата и отчаянието.

       Унгарските събития отекнаха и в нашия град. Цели семейства започнаха да изчезват, а къщите им пустееха, защото властниците вече бяха се устроили добре в най-хубавите сгради.

       – Някои са изселени, а други са изпратени в лагера Белене – осведоми ме Недка, личното ми Информбюро. – Представяш ли си, изселили са учителката по физическо от Механотехникума само защото е завършила висшето си образование в Унгария.

       А в края на ноември от София се върна Божанка, дъщерята на доктор Симов. Тя беше студентка по медицина и баща ѝ много се гордееше с нея. Божанка беше кротичко момиче, усърдна и прилежна, пълна отличничка.

       Срещнах я на улицата, като се връщах от училище.

       – Какво правиш тук, нямате ли лекции по това време?

       – Изключиха ме от университета – каза тя, като гледаше някъде встрани от мен.

       – Защо те изключиха?

       – Не само мене, доста студенти изключиха – Божанка сякаш се оправдаваше. – Ами защото в Унгария всичко започнало от студентски демонстрации...

       Не я разпитвах повече. Само си помислих, че Унгарските събития са довели нашенските комунисти до пълно безумие, щом и в хрисимата Божанка съзираха опасност за властта си.

       Вечерта Люба Константинова дойде у нас и с майка ми се опитаха да чуят новините по радио „Свободна Европа”. Те долепиха уши до големия Телефункен и заслушаха напрегнато. От радиото се долавяха откъслечни фрази, заглушавани от дразнещо бучене.

       – Може и у нас народът да се разбунтува и да отхвърли съветския диктат  – размечта се майка ми и запали цигара. – Тогава и комунистите ще се разбягат като пилци. И няма разни неграмотни партийни функционери да ни казват как да живеем и в какво да вярваме. Ще си върна аптеката и къщата. И отново ще пътуваме свободно на Запад...

       – А кой ще поведе този народ? – школуваният глас на Люба прозвуча драматично. – Свободомислещите хора са избити или гният по лагери и затвори. Опозицията отдавна е ликвидирана, горянското движение е смазано. Западът ни изостави, България е владение на Съветския съюз. Не се заблуждавай, Елеонора, ние сме обречени. Дано децата ни да доживеят свободата...

       Унинието на Люба Константинова ме потискаше. Излязох на терасата. Вятърът беше отворил малко прозорче насред облаците и оттам плахо надничаха няколко звезди. „Хей, звездици – помахах им с ръка, – нека утрешният ден да бъде слънчев!”