20. Последният клас

       Ново училище, нов клас. Няма я Недка, няма ги Дългия и Лобач. Не мога да отида при Росен и Тото през междучасията, за да си споделим някоя смехория. Дори Пламен ми липсва, дявол да го вземе! Седя сама на последния чин до прозореца, също като Стас, преди да се появи Дългия. Все пак тук има едно предимство: досега никой не ми е казал, че баща ми е народен враг, че родителите ми са бивши хора, че съм с буржоазен произход или нещо подобно. Не усещам враждебност, по-скоро стаено любопитство или леко пренебрежение.

       – Тя идва от някакъв малък град – дочух да си шепнат две момичета от класа. – Сигурно трудно ще се справя при нас.

       Да бе, да! Само почакайте и ще видите!

  *

       Учителката ни по литература Аврамова беше около 30-годишна и всичко във външността и поведението ѝ излъчваше премерена строгост и сдържана елегантност. Перлена огърлица, кръгли млечносребристи обеци, прилепнали към ушите, високи токчета. Рядко се усмихваше, но когато го правеше, на бузите ѝ се появяваха две трапчинки.

       През първия срок изучавахме „Война и мир” на Толстой. Не зная дали някой от класа беше прочел всичките четири тома, но те заемаха видно място в библиотеката на баща ми и аз ги прочетох. Очаквах с нетърпение Аврамова да ме изпита, но когато ме изправи пред дъската, въпросът ѝ ме изненада.

       – По какво си приличат Андрей Болконски и Пиер Безухов?

       Това си беше клопка. Нямаше нищо в учебника по този въпрос, не бяхме говорили за приликата между двамата герои в часовете. Освен това е далеч по-лесно да откроиш различията между Болконски и Безухов, отколкото приликите им.

       – Може ли да си помисля малко?

       – Разбира се.

       Не мислих дълго. В главата ми бързо се подредиха сходствата им и аз уверено ги изложих. Започнах с това, че и двамата са високообразовани, умни и дейни личности. После говорих за духовната им близост, за доверието и уважението, които питаят един към друг. Потърсих сходството им дори в несполучливите им бракове и в отношението им към Наполеон Бонапарт. Обясних, че и двамата търсят смисъла на живота и макар и по различни пътища, достигат до прозрението, че човек трябва да бъде състрадателен към бедите на хората и да им помага. Накрая, кой знае защо, казах:

       – Но от всички сходни качества на двамата герои на мен особено впечатление ми прави свободата и независимостта в мислите и разсъжденията им. Защото отказът от свобода на мисленето е равносилен на духовна смърт.

       Долових леко притеснение в погледа ѝ.

       – Въпросът не беше за личното ти отношение към героите.

       – Мислех, че имам право да го изразя.

       – Достатъчно, седни си. Отличен.

       Строга, но справедлива! Тръгнах между редиците към чина си и когато минах край Илко, той ми кимна одобрително и вдигна палец нагоре. Усмихнах му се, но си помислих: „Дано Румяна да не го е видяла!”

       Румяна, едно невисоко момиче с живи кафяви очи, едричък нос и късо подстригана коса, беше гаджето на Илко и най-запалената комсомолска активистка в класа, член на учкома. Дори ми се струва, че беше единствената, която се въодушевява от декамесето. Не забелязвах у останалите си съученици някакъв ентусиазъм спрямо комсомолската дейност. Секретарят на дружеството ни Владо беше минимизирал задълженията си до събиране на членския внос и оповестяване на разни мероприятия на комсомола, които обикновено пропусках.

       В края на часа по литература Аврамова се обърна към мене.

       – Марина, дай си бележника да ти нанеса оценката.

       Отидох до катедрата с бележника си.  

       – И запомни, че ученикът трябва да носи бележника си, когато го изпитват.

       Ох, и педантична на всичкото отгоре!

       – Ще го запомня.

       – Между другото: може би те затрудних с въпроса си, но видях отпускното ти удостоверение и исках да се уверя, че оценките ти са реални.

       – Е, уверихте ли се?

       – Да – каза тя и две очарователни трапчинки се появиха по бузите ѝ.

       Изглежда, Румяна наистина беше засякла доброжелателния жест на Илко към мене, защото през междучасието ги видях на двора, до оградата към булеварда. Тя ядосано му говореше нещо, а той беше отправил невинен поглед към короната на близкото дърво.

       На следващия ден третия час имахме химия, а когато звънецът би за края на часа и химичката започна да си прибира партакешите от масата до катедрата, Илко дойде при мен.

       – Ще ми обясниш ли какво представлява числото на Авогадро, че нищо не разбрах.

       Веднага се досетих, че това е някаква демонстрация от негова страна, но не знаех дали иска да вбеси Румяна, или да покаже на класа, че не е под чехъл. Както и да е, това не беше мой проблем. Илко седна до мене на чина, отворих учебника по химия и му обясних най-добросъвестно как се определя числото на Авогадро. А когато след края на учебните часове си тръгнахме, Румяна ме чакаше пред вратата на училищния двор и очите ѝ хвърляха искри.

       – Стой далеч от моето момче!

       – Твоето момче? Не знаех, че имаш жива собственост в нашия клас. Вие нали сте против частната собственост? А, забравих, личната собственост е позволена. И кой се числи към личната ти собственост?

       Тя ме гледаше опулено и очевидно не знаеше как да ми отговори. Съжалих я.

       – Спокойно, не кроя планове да ти отмъкна Илко. Имам си сериозен приятел. Но ти не можеш да ми забраниш да разговарям със съучениците си.

       Понечих да си тръгна, но тя се изпречи пред мене и вече поуспокоена, попита:

       – Той от нашето училище ли е?

       – Не, той не е ученик.

       – Студент ли е?

       – Той е хамалин.

       – Попитах те сериозно.

       – И аз ти отговорих сериозно.

       Тръгнах си и когато минавах край Военната болница, зърнах Стас с неговите хамали. Този път разтоварваха въглища и лицето му беше черно като на африканец. Не му се обадих, бяхме се разбрали да не го безпокоя, когато е на работа.

       След няколко дни, още щом влязох сутринта в класната стая, Коко Шанел се провикна към мене:

       – Хей, Марина, вярно ли е, че ходиш с хамалин?

       Явно Румяна се беше раздрънкала.

       – Хей, Коко – провикнах се и аз, като имитирах нейната интонация, – вярно ли е, че парфюмът ти не е „Шанел”?

       Тя се казваше Калушка, но беше заслужила този прякор, защото обилно се пръскаше с парфюм „Красная Москва”, а лъжеше, че е „Шанел № 5”. Дори Аврамова, която не си позволяваше забележки извън темата на урока, веднъж, като минаваше покрай чина ѝ, каза: „Училищният правилник не забранява използването на парфюм, но доброто възпитание изисква умереност.” Коко Шанел сякаш не разбра, че това се отнася за нея. Ако Аврамова не беше толкова деликатна, щеше да ѝ каже, че е просташко да разнасяш около себе си облак от съмнителното ухание на „Красная Москва”.

       – Не бягай от въпроса ми – продължи да се заяжда Коко Шанел, – ами кажи вярно ли е, или не е вярно.

       Нямах желание да продължавам словесната престрелка с нея, затова замълчах и си седнах на чина.

       – Марина ходи със Стас – каза Емил. – Видях ги заедно миналата неделя.

       – И аз съм ги виждала – обади се Донка, която седеше до Румяна на първия чин в средната редица.

       – Защо не ми каза? – попита я строго Румяна.

       – Защо да ти казвам? Откъде да зная, че това те интересува.

       – Абе къде изчезна този Стас? – Илко се опита да потуши назряващата кавга между Румяна и Донка.

       Бях забравила: всички познават Стас. Така е то: като си обиколил три варненски училища и си извършил куп щуротии, всички твои връстници в града те познават.

       Румяна стана от чина си и приближи към мене.

       – Ти ми каза, че ходиш с хамалин, а сега се оказва, че гаджето ти е Стас. Значи ме излъга.

       – Не съм те излъгала. И двете съждения са верни, а ти си изведи умозаключението. Цял срок учим Логика.

  *

       Преди новогодишната ваканция Донка ни съобщи, че заминава със семейството си за Рудозем и там ще завърши учебната година.

       – Защо се местите в Рудозем? – попита я Владо.

       – Баща ми е минен инженер. Назначиха го на работа в Горубсо.

       – Това пък какво е?

       – Ами не знам. Имало мини за оловно-цинкова руда.

       – Горубсо означава Горно-рудничное болгаро-советское общество – обясни му важно Румяна, като произнесе пълното название на безупречен руски. – Предприятието е плод на българо-съветската дружба и...

       – Добре, разбрах – прекъсна я Владо и повдигна ръка с обърната длан към Румяна, за да ѝ покаже, че любопитството му е напълно задоволено и не се нуждае от повече обяснения.

       В първия ден след ваканцията Румяна ме попита:

       – Искаш ли да се преместиш при мене? Мястото на Донка е свободно.

       Това беше неочаквано, но изобщо не се замислих, преди да ѝ отговоря:

       – Не, свикнах вече с това място. Ако искаш, ти ела тук.

       Надявах се, че Румяна ще се откаже да се мести от първия на последния чин, но тя взе чантата си, дойде и седна до мене. Какво значеше това, за бога! Да не са ѝ възложили комсомолско поръчение да ме контролира? Или да ме превъзпитава? Тя обаче предпазливо избягваше темите, които биха ни противопоставили.

       Веднъж ме попита:

       – Колко време учиш вкъщи, за да се подготвиш за следващия ден?

       – Ами... не съм засичала времето с хронометър, но вероятно час-два.

       Тя отвори широко очи, а в погледа ѝ се прокрадваше странна смесица от изненада и недоверие. Сигурна бях, че седи над учебниците до късна вечер. Не беше посредствена ученичка, в бележника ѝ преобладаваха петиците, но виждах с какво настървение се стреми към отличен успех, как тайничко наднича в тетрадката ми, когато решавахме задачи или пишехме съчинения в клас, как напористо вдига ръка, полуизправена от последния чин, за да я забележат и да отговори на зададения въпрос. Всичко това не ме дразнеше, по-скоро ми беше смешно. Отнасях се добронамерено към амбицията ѝ за висок успех, дори бях готова да ѝ помагам, но тя нито веднъж не поиска помощта ми. Имах усещането, че е решила да се състезава с мене, че без да ме предупреди, ми е обявила социалистическо съревнование. Добре, така да бъде, догонвай ме! Само не разбирах защо ѝ трябваше да търчи по разни заседания и съвещания, да подготвя и изнася пред класа политинформации, да събира парите за задължителния абонамент за вестник „Народна младеж”, да окачва портрети и да лепи плакати на агиттаблото в коридора...

       Румяна не знаеше или не искаше да знае колко различно е ежедневието ни извън часовете, които отделяме за учене. Тя имаше майка, баща и по-голям брат, а аз имах само баща и една животинка, която съдбата ми прати, за да не се разпадна след смъртта на мама. Имах и куп домакински задължения. Всеки ден пазарувах, готвех, чистех, извеждах Чарли на разходка; всяка седмица перях и гладех. Наред с това библиотеката на баща ми криеше съкровища с невероятна притегателна сила. Бързах да приключа със задълженията си и да освободя време за себе си. Тогава вземах книга от библиотеката и сядах в голямото кресло в стаята на баща ми. Чарли пристигаше и се настаняваше в краката ми. А когато навън започваше да се смрачава, очаквах да чуя как някой свири с уста под прозорците ни „Воларе”...

  *

       Има ли нормален ученик, който да не очаква всяка ваканция с нетърпение? Няма! Но тази пролетна ваканция за мен беше особена, много особена. След седем месеца се връщах в родния си град, за да бъда кръстница. Да, Ана беше родила момиченце и още преди Нова година получих телеграма с радостната вест, а в началото на март дойде покана за телефонен разговор с Ангел.

       – Марина, ще приемеш ли да станеш кръстница на нашето бебче?

       Колкото и да е странно, не се изненадах. Сякаш подсъзнателно знаех, че аз ще бъда кръстницата на тяхното дете.

       – Разбира се, Ангеле, приемам с най-голяма радост. Много ви обичам!

       – И ние те обичаме. Кръщенето ще бъде на пети април, в неделя.

       В следващите дни ме обзеха притеснения. Не знаех нищо за църковния обред, Соланж също не можа да ми обясни как трябва да се подготвя. „Забрави ли, че съм католичка? Мога само да ти помогна за тоалета.” И тя ми уши разкошна рокля от тъмнозелена тафта.

       Трябваше да се обърна за помощ към леля Христина.

       – Ще подариш на кръщелницата си златно кръстче. Ще те заведа при моя бижутер, ако няма готови, ще поръчаме – занарежда тя. – Ще купим бебешки дрешки от Детмаг. Като я извадят от купела, трябва да се облече с нови дрешки, купени от кръстницата. Ако не ви стигат парите, ще ви дадем назаем.

       – Не, справяме се. Но за останалото разчитам на тебе.

       Пристигнах вечерта на четвърти април. Росен ме чакаше на автогарата. Затичах се към него и го прегърнах.

       – Росене, на теб ли възложиха да ме посрещнеш?

       – Да, Ангел още вчера ми се обади. Те са заети с подготовката около кръщенето.

       Шофьорът свали куфара ми от багажника върху покрива на автобуса, Росен го пое и тръгнахме към къщи.

       – Ще вечеряш у нас. Майка ми и сестра ми сигурно вече са сложили масата и ни чакат.

       Беше ми хубаво да вечерям с близки хора. През последните месеци вечерях или с баща си, или сама, когато той се отбиваше в „Златната котва”. Не знаех, че мога да бъда такава бъбривка, но Люба, Росен и Стела искаха да знаят всичко за новия ми живот и аз им разказвах. Накрая усетих как главата ми натежава от умора, пожелах им лека нощ и се прибрах.

       У дома беше чисто и подредено. Очевидно Константинови се бяха погрижили родният ми дом да не изглежда запустял. Седнах на леглото си и веднага ме налетяха мъчителни спомени от последната година. Ето, сега ще се разкисна и ще прекарам в плач една безсънна нощ. Само това не! Станах, отворих куфара и докато подреждах нещата си и се приготвях за лягане, тръгнах мислено назад през годините, за да съживя светлите си спомени: тайфата, Фахри и Йовка, раклата на Мари Солей, господин Павлов, вечерите в сал-а-манже, песните на баба Катина... Издърпах изпод леглото сандъка с играчките ми и го отворих. Отгоре лежаха Лила, Джемиле и Снежа и ме гледаха с най-чиста обич: Лила и Снежа със стъклените си сини очи, а Джемиле с несръчно нарисувани очички с кафяв молив. Взех ги и ги подредих на леглото. Легнах си, прегърнах куклите си и бързо заспах.

       Църквата беше пълна. Освен близките на Ана и Ангел имаше възрастни хора, които бяха останали след неделната литургия, за да гледат кръщенето. Беше светло и празнично. Държах бебето внимателно с две ръце, то риташе с дебелите си боси крачета и се опитваше да ми скубе косата, а аз чинно изпълнявах указанията на свещеника. Шест пъти се отрекох от Сатаната и шест пъти се съчетах с Христа. И изведнъж се сетих, че сред цялата суматоха около кръщенето забравих да попитам как ще се казва кръщелницата ми. Аз съм най-смотаната кръстница на света! Ами ако сега свещеникът поиска да назова името ѝ? Той обаче я пое от ръцете ми, потопи я в купела, тя се разплака и през плача ѝ го дочух да изрича:

       – Кръщава се Божията рабиня Елеонора в името на Отца и Сина и Светаго духа, амин!

       Нещо ме стисна за гърлото. Вдигнах очи към голямата икона на Света Богородица вляво от олтара. Света Богородице, прати ми сили, иначе ще се разплача и ще проваля тържеството! И Света Богородица ми прати сили. Поех си въздух, огледах се, видях озарените лица на Ана и Ангел, срещнах добросърдечните погледи на познати и непознати хора. И за пръв път от много, много време усетих, че ми е леко и радостно.

  *

       В началото на май се проведе Фестивалът на художествената самодейност в гимназията. Седях на последния ред в препълнената зала и гледах с променлив интерес шарената програма: рецитации, песни и инструментални изпълнения, ръченица, казачок под звуците на „Катюша”, драматизации, гимнастически съчетания, които завършват с човешка пирамида. Рецитаторите имаха числено превъзходство. Наложи се два пъти да слушаме „Балада за комуниста” от Веселин Андреев; не можахме да се разминем с Христо Радевски и Димитър Методиев. Повечето рецитатори компенсираха ограничените си литературни интереси с приповдигната патетика на изпълнението, придружена от бойки жестикулации.

       Участието на единайсетокласниците във фестивала беше най-рехаво. Около месец ни делеше от матурата, затова разработването на теми по литература и решаването на задачи по математика бяха изместили на заден план желанието ни за самодейни изяви. Аз също се подготвях сериозно: учениците с отличен успех се освобождаваха само от устните изпити, а писмените бяха задължителни за всички.

       Оказа се, че нашият клас разчита само на Емил да ни отсрами на фестивала. Той имаше артистична дарба и щеше да кандидатства във ВИТИЗ. Бях убедена, че ще се представи превъзходно, защото го слушах в часовете по литература, когато Аврамова му възлагаше да чете текстове. Най-после и той се появи на сцената, за да рецитира „Прозорец” от Атанас Далчев. Наистина си го биваше този Емил! Той сякаш омагьоса публиката и я поведе към една сребърна гора, сред която две деца преследват своята измамна мечта...

       На следващата сутрин ни спестиха „утринната ведрина”, както поетично назоваваха десетте минути, през които учителят по физкултура показва елементарни упражнения, а ние, строени по класове, вяло размахваме ръце. Вместо това пред нас застана директорът, за да обяви имената на наградените участници във фестивала и да им раздаде грамоти. Първата награда за рецитация отиде при едното от двете изпълнения на „Балада за комуниста”. За Емил нямаше нищичко! Не беше честно! Аврамова беше член на журито, затова я потърсих, когато награждаването приключи.

       – Ощетихте Емил.

       – Да, ощетихме го – призна си тя, – но за съжаление, е избрал творба от неподходящ автор.

       – Трябваше да се преборите, той беше най-добрият. А вие чудесно знаете, че Далчев е голям български поет.

       – Марина, не се безпокой за Емил. Голяма работа, че не е получил грамота от някакъв училищен фестивал. Ще го приемат във ВИТИЗ, ще стане актьор и ще има много изяви на сцена. Ти по-добре се тревожи за себе си.

       Говореше така, сякаш искаше да ме успокои, но в последните ѝ думи се прокрадна нотка на съжаление. Не към Емил, а към мене! Разбрах какво иска да ми каже. Бях наивна да си мисля, че поне в новото ми училище съм избегнала дамгосването. Надявах се, че в този град, пъстър и шумен през лятото, с туристи и с чужди кораби на пристанището, хората не се интересуват толкова от омразата на властниците към моето семейство. Или може би че комунистите си имат други, по-важни задачи, отколкото да се занимават с мене: петилетката в съкратени срокове, борбата с международния империализъм... Очевидно не беше така. Някаква потайна и зловеща сила ме преследваше, където и да отида, изпречваше се на пътя ми, сочеше ме с пръст и несъмнено искаше да ме смаже.

       Издържах матурата с две пълни шестици и завърших гимназия с отличен успех – 5,90. В зрелостното ми свидетелство се мъдри само една петица – по история.