Касапинът бай Пешо вдигна учудено вежди, старателно избърса недотам мръсните си ръце в недотам чистата си престилка и се загледа в двамата младежи, стоящи пред щанда. Никога досега хора, облечени в костюми последна мода, не бяха влизали в скромния му магазин.

  - Искаме да изкупим всички черва и черния дроб, и бъбреците, и белия дроб, и шкембето, и крачетата и онова там… каквото и да е то – каза единият.

  - Това са бели бъбреци.

  - Аха, добре, и тях ни дайте.

  - Значи всичко?

  - Да. А, трябват ни и свински глави. Ще докарвате ли тия дни.

  - Сутринта имаше, ама свършиха. Утре смятам да докарам три–четири.

  - Може ли да ги капарираме сега?

  - Ами… може, защо да не може.

  - Чудесно. Направете сметката, а аз ще извикам шофьора да дойде да товари. Между другото, чакате ли скоро нова стока?

  - Утре ще зареждам.

  Бай Пешо хвърли едно око през прозореца и видя, че отвън е паркиран бял микробус.

  - Бих могъл да предложа пресни вратни пържолки, бонфиле…

  - Не, не ни интересуват такива неща.

  - Както кажете – отвърна касапинът и се почеса по оплешивялото си теме.

  Освен че изпълняваше ролята на магазинер и касапин, бай Пешо беше и дребен свиневъд – заедно със синовете си той отглеждаше петдесетина свине, количество напълно достатъчно да задоволява нуждите на селото, в което живееха не повече от сто души. Голяма част от местните вече се бяха отказали от гледането на животни и разчитаха на месарския магазин на бай Пешо.

  След като направи сделката на месеца, бай Пешо затвори магазина и отиде в кръчмата, където подпита този–онзи какви аджеба са онези костюмирани идиоти. Оказа се, че някаква западна компания снимала филм на ужасите в изоставената медна мина, намираща се на три километра южно от селото.

  На следващия ден двамата служители на компанията отново се появиха в месарницата на бай Пешо.

  - Има ли вътрешности?

  - Има, има – отвърна ведро касапинът. – И вътрешности, и черва, и карантия.

  Единият от младежите стрелна с поглед табелките с цените и на лицето му се появи кисела усмивка.

  - Май цените са се вдигнали двойно в сравнение с вчера – констатира другият.

  Бай Пешо се изчерви.

  - Нищо, нищо, ще купим всичко.

  Извикаха шофьора и той започна да товари паркирания отвън микробус.

 ***

  Седмица по-късно в селото настана брожение. Местните, повечето от които пенсионери, имаха ниски доходи и много разчитаха, поне досега, на ниските цени на продуктите, предлагани в месарницата на бай Пешо. Бяха свикнали поне два пъти седмично да хапват блажно – я пача, я шкембе чорба, я кисело зеле със свински бузи.

  Пред месарницата се бяха събрали трийсетина души, които настояваха да получат обяснение за завишените цени.

  Бай Пешо неохотно излезе навън, кършейки нервно ръце.

  - Не те ли е срам бе, изедник! Монополист мръсен! – викаха хората.

  Касапинът постепенно се окопити.

  - Ама недейте така. Вдигнах цените на карантията, защото онези изкупуват всичко. Бекон, бут и врат, всичко това е на старите цени.

  - Ама те не са по джоба на всеки – проплака една възрастна жена.

  - Ще поснимат хората още седмица–две, пък ще си отидат – успокои я бай Пешо - и всичко ще си е пак по старому.  

  - Да, да, чух, че онова било сериал. Може да откарат тук повече от година.

  - Хора, не ме съдете. Аз не съм търгаш, знаете го, но просто тази възможност не е за изпускане. Миналата година, когато десет от прасета ми се разболяха и умряха, някой от вас да ми помогна. Едва не фалирах, наложи се да ипотекирам къщата.

  Хората се смълчаха.

  - Щом няма шкембе, яжте бонфиле – подметна внукът на кмета, който явно бе дошъл да гледа сеир, и веднага бе ошамарен и пратен да се прибира вкъщи.

  - Не ни е виновен бай Пешо. Онези вдигат цените, мамицата им!

  - Така е.

  - Така е.

  - Нямат право да се подиграват така с нас!

  - Ще видят те!

***

 Режисьорът, който в този момент си почиваше близо до снимачната площадка, видя задаващата се тълпа и попита асистентите си дали имат идея какво става. Двамата мъже бяха в течение на нещата и му обясниха. Режисьорът сбърчи замислено вежди, после се вторачи в селяните. В очите му проблеснаха лукави пламъчета. Привика кинооператора при себе си.

  - Вади камерата и снимай. Ха така. По-бързичко де! Страхотни са. Истинска сцена, невероятно. Автентично, автентично! Близък кадър, близък кадър!  Можем да я вмъкнем сцената в епизода с пропъждането на зомбитата. Идеално ще пасне. Искам близък кадър на онази бабичка, дето се зъби като хиена. И на онзи кривогледия със сопата.

   - Шефе, те изглеждат доста ядосани – подхвърли единият от асистентите. – Мисля, че не им е приятно, че ги снимаме…

   - Ще получат възнаграждение според тарифите за статисти. Така е справедливо.

  - Ама, шефе…

  - Какво? Нали имаме всички разрешителни? Не сме нарушили закона? И сме изрядни платци.

  - Така е, но… възможно е да ни нападнат.

  - Я стига. Според доклада на агента по сигурността, техните власти наскоро официално са заявили, че няма да допуснат улицата да раздава правосъдие. А и все пак, в Европа сме.