Касапинът бай Пешо вдигна учудено вежди, старателно избърса недотам мръсните си ръце в недотам чистата си престилка и се загледа в двамата младежи, стоящи пред щанда. Никога досега хора, облечени в костюми последна мода, не бяха влизали в скромния му магазин.
- Искаме да изкупим всички черва и черния дроб, и бъбреците, и белия дроб, и шкембето, и крачетата и онова там… каквото и да е то – каза единият.
- Това са бели бъбреци.
- Аха, добре, и тях ни дайте.
- Значи всичко?
- Да. А, трябват ни и свински глави. Ще докарвате ли тия дни.
- Сутринта имаше, ама свършиха. Утре смятам да докарам три–четири.
- Може ли да ги капарираме сега?
- Ами… може, защо да не може.
- Чудесно. Направете сметката, а аз ще извикам шофьора да дойде да товари. Между другото, чакате ли скоро нова стока?
- Утре ще зареждам.
Бай Пешо хвърли едно око през прозореца и видя, че отвън е паркиран бял микробус.
- Бих могъл да предложа пресни вратни пържолки, бонфиле…
- Не, не ни интересуват такива неща.
- Както кажете – отвърна касапинът и се почеса по оплешивялото си теме.
Освен че изпълняваше ролята на магазинер и касапин, бай Пешо беше и дребен свиневъд – заедно със синовете си той отглеждаше петдесетина свине, количество напълно достатъчно да задоволява нуждите на селото, в което живееха не повече от сто души. Голяма част от местните вече се бяха отказали от гледането на животни и разчитаха на месарския магазин на бай Пешо.
След като направи сделката на месеца, бай Пешо затвори магазина и отиде в кръчмата, където подпита този–онзи какви аджеба са онези костюмирани идиоти. Оказа се, че някаква западна компания снимала филм на ужасите в изоставената медна мина, намираща се на три километра южно от селото.
На следващия ден двамата служители на компанията отново се появиха в месарницата на бай Пешо.
- Има ли вътрешности?
- Има, има – отвърна ведро касапинът. – И вътрешности, и черва, и карантия.
Единият от младежите стрелна с поглед табелките с цените и на лицето му се появи кисела усмивка.
- Май цените са се вдигнали двойно в сравнение с вчера – констатира другият.
Бай Пешо се изчерви.
- Нищо, нищо, ще купим всичко.
Извикаха шофьора и той започна да товари паркирания отвън микробус.
***
Седмица по-късно в селото настана брожение. Местните, повечето от които пенсионери, имаха ниски доходи и много разчитаха, поне досега, на ниските цени на продуктите, предлагани в месарницата на бай Пешо. Бяха свикнали поне два пъти седмично да хапват блажно – я пача, я шкембе чорба, я кисело зеле със свински бузи.
Пред месарницата се бяха събрали трийсетина души, които настояваха да получат обяснение за завишените цени.
Бай Пешо неохотно излезе навън, кършейки нервно ръце.
- Не те ли е срам бе, изедник! Монополист мръсен! – викаха хората.
Касапинът постепенно се окопити.
- Ама недейте така. Вдигнах цените на карантията, защото онези изкупуват всичко. Бекон, бут и врат, всичко това е на старите цени.
- Ама те не са по джоба на всеки – проплака една възрастна жена.
- Ще поснимат хората още седмица–две, пък ще си отидат – успокои я бай Пешо - и всичко ще си е пак по старому.
- Да, да, чух, че онова било сериал. Може да откарат тук повече от година.
- Хора, не ме съдете. Аз не съм търгаш, знаете го, но просто тази възможност не е за изпускане. Миналата година, когато десет от прасета ми се разболяха и умряха, някой от вас да ми помогна. Едва не фалирах, наложи се да ипотекирам къщата.
Хората се смълчаха.
- Щом няма шкембе, яжте бонфиле – подметна внукът на кмета, който явно бе дошъл да гледа сеир, и веднага бе ошамарен и пратен да се прибира вкъщи.
- Не ни е виновен бай Пешо. Онези вдигат цените, мамицата им!
- Така е.
- Така е.
- Нямат право да се подиграват така с нас!
- Ще видят те!
***
Режисьорът, който в този момент си почиваше близо до снимачната площадка, видя задаващата се тълпа и попита асистентите си дали имат идея какво става. Двамата мъже бяха в течение на нещата и му обясниха. Режисьорът сбърчи замислено вежди, после се вторачи в селяните. В очите му проблеснаха лукави пламъчета. Привика кинооператора при себе си.
- Вади камерата и снимай. Ха така. По-бързичко де! Страхотни са. Истинска сцена, невероятно. Автентично, автентично! Близък кадър, близък кадър! Можем да я вмъкнем сцената в епизода с пропъждането на зомбитата. Идеално ще пасне. Искам близък кадър на онази бабичка, дето се зъби като хиена. И на онзи кривогледия със сопата.
- Шефе, те изглеждат доста ядосани – подхвърли единият от асистентите. – Мисля, че не им е приятно, че ги снимаме…
- Ще получат възнаграждение според тарифите за статисти. Така е справедливо.
- Ама, шефе…
- Какво? Нали имаме всички разрешителни? Не сме нарушили закона? И сме изрядни платци.
- Така е, но… възможно е да ни нападнат.
- Я стига. Според доклада на агента по сигурността, техните власти наскоро официално са заявили, че няма да допуснат улицата да раздава правосъдие. А и все пак, в Европа сме.
© Стефан Все права защищены