Where gravity is dead

            Човек започва да гради нещата на основата на някаква бледа представа. Да кажем, че всичко започва с една проста картинка, цветен рисунък на това, което животът ни би трябвало да представлява. И човек, понякога съзнателно, понякога не, се стреми да създаде от този шарен, леко неясен пейзаж на въображението една действителност, в която ще е щастлив да живее. С времето има неща, които изпадат от картинката и такива, които се появяват, но основните щрихи се запазват. Поне с мен човека е така. Рисувам живота си всяка сутрин. Търкам подовете, чистя чуждите стаи за 13 лева на ден, а съзнанието ми рисува мечти. Откъсва се от цялата циничност на живота и плава  в дълбините на въображението. Там намира покой. Не... не, по-скоро намира смисъл да съществува. Отвъд реалността, далече от местата, където гравитацията те дърпа надолу, то твори своя собствена реалност. Мечтае само за себе си. Но с годините, както всяка друга картина и тая губи яркостта на цветовете си. Губи малките красиви детайли… става пепелива и ожулена. Докато от рисунъка не останат само бледи сиви щрихи, а от човека – едно безцелно реещо се същество.

            Искам да се понеса нагоре, в безтегловност, и да оставя всичко там долу. Абсолютно всичко… да съм там, където гравитацията е мъртва. Където съзнанието ми ще твори, ще е като виртуоз със четката на живота, че рисува щастието ми. А аз ще мога необезпокоявана да се самозалъгвам, че картината ще стане реалност. Защото тая картина в момента е като акварелна рисунка на малко дете - цветовете се преливат неясни, щрихите са размазани, всичко е на големи плаващи петна. Мечтата ми се превърна в несполучлива детска рисунка.

В уединението на звездите

Съзнанието плава сред мечтите

Очите - слепи за цинизма на другите

Ръцете - протягат се да докоснат мечтите.

В уединението на звездите

Душата сетне намира своя покои

Самолетите - горящи падащи звезди

Вълните - носят ни към нови земи.

В уединението на звездите

Там съзираме краткостта на дните...