Има случаи, в които валящият дъжд ти е приятен, а има и такива, в които може да е всичко, само да не е дъжд. Този е от тях.
Заваля точно когато свалях спуканата гума. Което проваляше намеренията ми за повече от двата курса, които имах до момента.
Лошият спомен от наскоро прекараната пневмония ме натика бързо в кабината. Мазът, камион от една друга епоха, архаичност в съвременния век на вакуумни технологии и електромобили, стоеше спокоен под дъжда. На него хич и не му пукаше, че трябва да правя още курсове, но поне можеше да ме приюти и стопли. Включих радиото и запалих цигара. Вън струите плискаха необуздано по тенекиения покрив, миеха мръсотията на отиващото си лято, полека-лека и яда от душата ми. Мислех си, че не е толкова лошо, дето вали, само да не бе тая гума, но здраве да е...
Някой дръпна силно вратата, не успя да отвори и почука. Ядосан си помислих, че само катаджия ми липсва сега, не съм си избирал аз мястото, дето да я спукам шибаната гума, пресегнах се, завъртях бравата. Показа се измокрено момиче:
- Може ли? - в плющящия дъжд прочетох по устните, гласа ù го отнесе вятърът. Недочакала отговор, се метна в едно с дамската си чанта в кабината, а вън стихията подлудя. Спътничката ми се усмихна след затръшната врата, водата се оттичаше от нея, като да извираше. С ужас видях, че е седнала на папката с документите ми. Бе облечена в късо яке, къса бе и измачканата ù пола, под която острите ù коленца щъкаха насам-натам, в стремежа си да се настани удобно на седалката. Накрая се кротна, отметна кичур коса от челото си, той смешно щръкна - заприлича ми на хлапе, мокро и премръзнало, с големи, учудено-зелени очи.
- За къде сте?
Напуши ме смях, по изражението на по детски сериозното ù личице разбрах, че знае отговора на въпроса - с тая гума - за никъде, но трябваше да попита нещо, след неканеното си нашествие. Разбрах, че ù е неловко, може би дори не бе пътувала на автостоп.
- Ще решим за къде, нека спре дъждът и да сложа резервната гума – исках да я ободря.
Неловко е някак да седиш с някого в кабината на собствения си камион, а да не си говорите, дори и за времето. Да оставим настрани факта, че при мен беше привлекателно момиче, което явно бе обезпокоено от нещо. Подавах ù цигара, когато вън изрева кола, по моему - спря точно зад маз-а. Инструментът ми бе пръснат наоколо, по асфалта, затова свалих страничното стъкло. Зърнах как момичето някак настръхна и се сви. От червен Форд със зацапани номера се показа русоляв дангалак, огледа грамадата на камиона и надникна обратно в купето, говореше с някого. Струва ми се, разбрах как седят нещата. От колата слезе още един – среден ръст, широки плещи, изтегли манивела от багажника и тръгнаха към маз-а.
Момичето потрепери, всмукна отчаяно от фаса, погледна ме умолително. Показах ù матрака отзад, тя хвърли чантата си и я последва зад завеските. Винаги съм харесвал това легло със зелени перденца. Отворих още прозореца и промуших тежката щанга през отвора. Двамата се спряха.
- Момчета, щанга ли ви трябва?
Спогледаха се. Широкоплещестият демонстрира самочувствие:
- Мадамата! И по-бързо!
Дрезгаво-продран, гласът му се опитваше да надвика шума от пороя. Отворих вратата, та оня, с широките плещи да види, че и моите не са по-малки.
- Колега, не ставай гад заради една... - Дангалакът стоеше встрани и опитваше да реши нещата дипломатично.
Вятърът се усука около коленете ми, а дъждът с ненавист шибаше лицето ми с ледените си струи, опитвайки се да пробие няколко хиляди дупки в него. С яд си помислих за топлата диспечерска стая и обещаващата усмивка на Гинчето, тарифьорката.
- Заради една, каква? - направих се, че не разбирам и скочих при тях. Зад мен хлопна вратата на кабината, където се криеше онова изплашено момиче, а адреналинът, в едно с яда от спуканата гума, ми се бе покачил толкова, че се чудех къде да си го изкарам.
Момчетата бяха с десетина години по-млади от мен, връстници на тая, която трепереше зад завеските, но не знаеха, че разликата от десет години съм изкарал по пътищата, поради забрана да се подвизавам повече по ринговете. И че макар да мислех, че съм на път да улегна, гаменското у мен все още не бе останало съвсем в миналото. А бях от ония гамени, чиято енергия, ако не се насочи в правилната посока, вредят най-вече на себе си, мъчейки се цял живот да трошат с глави стените – разбирайте буквално, а не със сивото в тях. И че изобщо не ми пукаше какви са и колко са, а фактът, че са по-глупави, изобщо нямаше да им помогне.
- Курва, каква! - доуточни плещестият. - Освен това дължи едни кинти...
- Опасявах се, че ще го кажеш, но предлагам следното – няма да ви наливам в кратуните пропуснатото от родителите ви, ако си запалите колицата и се ометете, при това ще се направя, че не съм ви чул.
Обърнах се и тръгнах към камиона. Отброих три крачки и рязко се извърнах. Тъкмо навреме. Страхливците си имат своя тактика: при първата крачка не смеят и да помислят за нападение, при втората събират кураж, а при третата си доказват, че са мъже, атакувайки в гръб.
Отдръпнах се встрани и щангата изчатка по бронята. Ударих Дангалака със свит юмрук – остро и късо, в корема, той се сви на две, като пречупен през кръста. Другият се спря на половин метър зад него. Вдигнах щангата и я пуснах във водосточния канал.
- Сега е моментът! Грабвай го и изчезвайте!
Тъпакът се усмихне гузно. Преди дъждът да измие от лицето му опита да се направи на шут, клекна, прихвана приятеля си, замъкна го към форда. Качих се в кабината. Пред мен стоеше момичето, грабнало най-голямата отвертка, която имах. Чух как колата им изрева с все сила и изчезна нанякъде.
- Ей, хвърли това ужасно нещо от ръцете си. Ще нараниш някого!
Усмихна се. Засмяхме се и двамата. Извади кърпа, подаде ми я.
- Подсуши се, вир-вода си...
Очите ù блестяха в сумрака на кабината, като току-що изкъпани. Коленичи на седалката и заби гребен в косите си. Гърдите ù плавно повтаряха движенията на ръцете ù.
Запалих цигара и се опитах да гледам навън. Там мазно се разливаха сградите, подгонени фучаха колите, веейки след себе си с огромни облаци кална вода. Запалих двигателя, ревна и парното. Едно от най-големите достойнства на тая антика беше именно парното, при едно условие. Маз-ът не трябва да бъде в движение. Който е карал – знае.
Горещата струя шибна влажното стъкло, сребърно заблестяха малки капчици, от панталона ми се вдигаше пара. Момичето се ровеше нещо из чантата, краката ù изписваха въпросителни, когато се обърнах, видях, че е захвърлила мократа пола и нахлува старички дънки.
Какво ли още има в тая чанта? Почувствах се засрамен, като хлапе, което са хванали да наднича през ключалката на вратата на голямата си сестра, исках да извърна глава, да отместя поглед от тези тънки, красиви крака, от щръкналите коленца, от безпомощното ù мълчание, но не можех.
- Какво искаха тия? За какви пари говорят?
- Така ли казаха? Бившият ми приятел, оня, русият. Скъсахме преди седмица, постоянно ме преследва... И понеже е голям мъж, взел и помагач със себе си. Няма да се върна при него!
Изрече го отривисто, с яд и решителност, като че ли я карах да го прави.
- Аз... да изляза? - попитах, желаейки да чуя противното.
- Та после аз да изляза, когато ти се преобуваш? И като се измокря, почваме отначало и така – до сутринта. - засмя се - Стой си – вдигна с пъшкане ципа и тупна плоския си корем – Пак съм напълняла...
И докато се чудех има ли още накъде повече да отслабва, тънката ù блузка литна нагоре, като птица, пръхна слабо с криле и полегна на матрака. За миг зърнах меката извивка на гърдите, стори ми се, похотливо зовящи, ризката се спусна бързо над тях, като майка закрилница, отхапах ядно филтъра на цигарата, заслушах се в радиото.

Сигурен съм, мислите, че знаете какво става в главата ми. Толкова приказки се носят за шофьорите. И сигурен съм, че ме причислихте към тях. Че ей сега, като си допуша цигарата, ще се обърна към нея, сложил на лицето най-очарователната усмивка, която може да се намери из града особено в този дъжд, ще „засуча“ мустак, ще се прокашлям, за по-авторитетен глас:
- Та, сега, малката, как я мислиш тая работа? Спасих ти задника от... абе ти си знаеш от какво... Мисля си, не заслужавам ли една малка благодарност?
И че тя, все пак голямо момиче, ще бръкне в чантата си, тоя бездънен и безценен женски атрибут, ще изрови по една дъвка и задължителен презерватив, ще се усмихне особено – с очи, вместо с устни, защото те, устните ù, ще бъдат заети вече с една продължителна, страстна целувка. Ръцете ù ще обгърнат врата ми, пръстите ù ще ровят в косите ми. И уж само целувка в камиона, в центъра на града, под сипещия се дъжд, ще се превърне в една голяма любовна авантюра. Ще се случи най-сетне да разтреса оня матрак, отзад, не с магистрална труженица, а с нормално момиче, което не е с мен за пари, а заради самия мен, заради това, което направих за нея. И че до премала ще се любим, ще пушим в почивките, ще нагъваме дъвки, ще пием вода от миризливата пластмасова туба, а капките забързани ще барабанят по ламарината над нас, приспивно ще бучат преминаващите коли, свечерило се е, отраженията на фаровете рисуват слънца по стъклата...

Дъждът все така трополи по покрива, хвърля тонове вода срещу нас, стъклата геройски отстояват любовта ни, борят се срещу стихията, лъснали от злоба, запотени от горещия ни дъх, чистачките отчетливо отмерват интервалите на времето. В кабината е вече непоносимо душно - потърсвам миг отмора до прозореца.
- Искаш ли цигара?
Останали са само две. Пушим като студенти от едната, филтърът е мокър, а тръпчивият вкус на една илюзия остава горчилка в устата ми. Дъхът на момичето прошумява край ушите ми, пропускам го и той отлита навън, любува се на дъжда, флиртува с капките. Засмивам се.
- Какво, защо се засмя? - очите ù блестят, малки тлеещи пламъчета в тясната кабина. Дяволчета съзирам в тях. Устните ù ме догонват, засмукват, измъкват от рамката на стъклото, лепкаво-солени от потта, езикът ù непокорно-нахален блъсва моя.
- Заболя ме - глезя ù се, а тя:
- Нищо, в началото винаги боли. И мен ме е боляло...
И се смее, смее безумно, а започвам да разбирам колко ми е хубаво с нея, жената, която не познавам, и започвам да се плаша от оня момент, в който ще трябва да си тръгне...
Смехът ù, като прекършен клон пада в обятията ми, задавя се в скута ми. Притварям очи, за да не мисля.

Забелязвали ли сте как градът, след дъжд, е окъпан и блести. Как, като птици се пръсват хората, поели по прекъснатия си път, напускайки временните си укрития. И как обезлюдяват кафенета и ресторанти, оживяват отново паркове и градини и под оцеждащите се дървета тръгват влюбени. Небето се оглежда в големите локви, дърветата също се надвесват над тях, кокетно оправят прическите на короните. И понеже е есен, и понеже короните са поопоскани, с тъга забелязват, че червено-жълтото по тях е в повече от зеленото, което, разбира се, ги прави по-мъдри и по-весели, защото знаят, че после идва пролетта, когато те отново...
Картината е подобна, само дето вече е нощ и влюбените отдавна би трябвало да са запали. И естествено – улиците са пусти. Мраморните плочи, положени около сградите, блестят под уличните лампи, нарязани правоъгълници, образуващи дълги, дълги пътеки, водещи към неизвестното – далеч някъде от нас. И колкото повече се отдалечават, толкова по се свиват, превръщат се в нишки, докато изчезнат от погледа всред тайните на града.
По една такава пътечка тръгва моето момиче. Стиснала в ръце обувки, пристъпва грациозно и бавно, като мечта. А може би мечтата ù на тази...
- Почакай, как се казваш?
Смехът ù се засилва по мраморната пътека и достига до мен изморен:
- Защо ти е име?
- Как защо ми е име? Как защо, искам да знам името ти! - крещя след нея, а смехът ù се плъзва неуловимо, подобно сияние, притичва под лунната светлина, отеква в смълчаните калкани над нас, в заслушаните звезди, в безоблачното небе. Прожекторите на паметника блестят, като ден е. Там – това е сцена. И виждам, виждам как острите коленца на Юлия - да, сигурен съм, че така се казва, Юлия – от Юли - изписват въпросителни по бялата страница на импровизирания мини-театър; други актьори няма, зрители също, няма и жури - журито съм аз. Не се безпокой, ще бъда обективен. Ето, видя ли, ти си прекрасна балерина, имам нюх за тези неща, разбрах го, още щом се качи в камиона...
- Аз трябва да тръгвам. Почти съмна, нашите ще откачат от притеснение.
Струва ми се, долових съжаление от предстоящата раздяла в гласа ù, така ли ми се стори, ще ли ми се?
- Искам да ти благодаря, за всичко! Малко са мъжете като теб днес...
- Какви? - питам, а наум си отговарям - „ Идиоти ли?“
- Такива, които не се опитват да се възползват от ситуацията, в която бях попаднала...
- Ама, моля ти се, не съм такъв - петлае се езикът ми, а едно огромно облекчение -  като топла вълна ме облива. И уж тя ми благодари, иска ми се да скачам от радост, че не ме причисли към "ония" мъже...
- Имала съм късмет значи – засмива се, а уморено звучи смехът ù, отегчено като че ли, гледа по-бързо да се разкара от тук, докато не съм се превърнал в змей с три глави и не съм я завлякъл в топлия камион, на оня матрак, отзад, знаете...
Небето гони последните нощни кошмари от лицето си, на изток аленее. Юлия чертае въпросителни по мраморните пътечки, отдалечава се, слива се неусетно с тях, превръща се в частица от неизвестното, което колкото се отдалечава, по-непознато става, а изчезне ли в дебрите на големия град, иди, та го търси.

Гори още благодарствената ù целувка по бузата ми, а смачканото листче, което съдържа цифри от телефонен номер и което стискам до премала в дланта си, ме прави особено щастлив. И не искам, не искам да разчитам името ù, Юлия много ù отива.

* * *

Румен Романов