Както всяка вечер и днес Рашо стоеше във фоайето на големия магазин. Отвън валеше сняг, духаше студен вятър и от два дни температурите не превишаваха -10 градуса. Тук беше топло, но след малко трябваше да напусне уюта на преддверието. Скоро щяха да затворят. И днес нямаше късмет. През деня успя да намери половин баничка и филия мухлясал хляб в контейнера зад баничарницата. Пак е нещо. Оставаше му надеждата в оставащия половин час, някой да се смили над него и да му подхвърли малко стотинки за топъл хляб.

    - Господине, за един хляб да ми дадете?- обърна се към излизащия от магазина мъж. Не получи дори поглед.

    Ето я и нея, дамата с топлото кожено палто. Както всяка вечер по това време, тя паркира луксозната си кола на паркинга, до електрическия стълб. Изгаси цигарата си, пресегна се и взе дамската чанта и палтото от задната седалка. Излезе, облече се, заключи колата и се отправи към входа. Рашо я погледна с очи, изпълнени с надежда:

    - Един хляб, госпожо, дайте ми за един хляба, моля.

    - Пак ли ти? Да ти дам за хляб!?! Алкохолик, мързеливец, използвач. Я се хвани на работа и си изкарай. Кой е длъжен да ти дава? Така си се научил, лесно ти е. Нехранимайко…. – останалото не се чу, защото тя влезе в магазина.

    Явно и тази вечер нямаше да купи поне хляб. Рашо излезе в снежната буря. Огледа богатите витрини на магазина- салам, месо, кайма, луканка, сланина, сирене, кашкавал и неща, които дори не познаваше. Преглътна събралата се слюнка в устата си, притисна остатъка от баничката в джоба си, загърна се в тънкия шлифер, така че, скъсаното да е от вътрешната страна и пое обратния път към дома си. Дом е силно казано, но поне завет пази. От години държеше един фургон на края на града. Нямаше нито ток, нито вода, нито отопление. От кофите беше изровил нещо, което някога е било легло, два счупени стола, един варел за маса. От милостива жена получи няколко стари завивки, за което я благослови и тази вечер.

    Рашо познаваше и по - добри времена. Не беше учил много, до осми клас, но пък беше работлив. След казармата се хвана общ работник в завода. Не печелеше много, но беше достатъчно. Ожени се за чистачката, Ваня, добра и кротка женица. От съвета им дадоха една гарсониера. Живееха си добре. Родиха им се две дечица и всичко като че ли се нареди. Но тогава дойде злото. Заводът в който работеха и двамата фалира. Записаха се на борсата, но постоянна работа така и не им намериха. Сметките се трупаха една след друга- първо им спряха тока, после водата, накрая ги изгониха от общинското жилище за неплатени наеми. Отидоха да живеят в едни далечни братовчеди, но след няколко месеца станаха неудобни и трябваше да се изнесат. Поне братовчеда излезе човек, че им даде стария си фургон. По цял ден Рашо обикаляше в търсене на работа, но нищо. Накрая преглътна гордостта си и започна да рови в контейнерите, предаваше хартия и желязо, но парите едва стигаха да изхрани четирите гърла. Имало да става и по - лошото – Ваня се разболя. Пари за лекарства и лекари нямаше и така, в агония, си отиде за два месеца. Рашо остана сам с двете си деца – на три и пет години.

    С такива нерадостни мисли, Рашо стигна до фургона. Отвори вратата и видя двете главици, сгушени под завивките. Затвори леко и се придвижи на пръсти, с надеждата да са заспали.

    - Тате, тате студено ми е – промълви по – малката.

    - Вземи и другата завивка.

    - Ами ти?

    - Аз имам вълшебно палто, което ме пази от студа. Ето виж, даже ми е жега и се изпотих.

    - А днес време за ядене ли е или време за приказка? - попита момченцето

    - Приказка.

    - Ама и вчера беше приказка.

    - Да ама днес ще има приказка с баничка. Ето вземи, а това е за сестра ти.

    - А приказката?

    - Приказката е за една малка принцеса и един малък принц, които живеели в едно далечно царство …….

    Децата дълго се въртяха, коремчетата им къркореха, но накрая се унесоха и заспаха. Рашо стоеше до леглото, милваше ги по главиците и тихо плачеше. Знаеше, че те бяха гладни. Знаеше, че им е студено. Беше се молил навсякъде за помощ, но никой не му протегна ръка. Дори Господ го беше забравил. Тръгваше в ранни зори из градските улици - просеше, ровеше в боклука, питаше за работа, но положението беше безнадеждно. Знаеше, че трябва скоро добре да нахрани децата. Поне това. Не бяха яли хубава храна от седмици. Сълзите се стичаха от очите му и капеха на пода.

    Тогава разбра какво трябва да направи. Никога до сега дори не беше си помислял за такова нещо. Това не беше неговата природа. Това не бяха принципите, които беше изградил в себе си. Но толкова принципи потъпка, защо не и този? Падна на колене и се помоли на Господ да прости греха, който се готвеше да извърши.

    На другият ден остана при децата си до обяд- нещо, което не беше правил от много време. Милваше ги, радваше им се и им повтаряше, колко много ги обича. На обед излезе.

    - Бъдете мирни и кротки! Стойте на топло под завивките! А довечера ще има истинска вечеря, с месо.

    Целуна ги и излезе. Не бързаше, имаше още много време. Обикаляше улиците без цел, без да погледне контейнерите, без да проси, просто вървеше. Не мислеше, не говореше, само от време на време отправяше поглед към небето, като за молитва.

    Стъмни се. Времето наближаваше. Рашо отиде пред магазина, но този път не влезе във фоайето, а остана на паркинга. Сгуши се до електрическия стълб и стоя неподвижен, брулен от вятъра и засипван от снега повече от половин час. И ето, зададе се познатата, лъскава кола. Вярна на навика си, дамата с коженото палто спря до стълба. Рашо се огледа, моментът на истината наближаваше. Беше сам на паркинга. Изчака дамата да загаси цигарата си, да вземе палтото и чантата и да излезе от колата. В момента, в който тя започна да се облича, Рашо се спусна и дръпна чантата й. Не беше очаквал дамата да е толкова силна. Тя стисна здраво чантата си и се развика. Рашо дърпаше с все сила и се молеше да не се появи друга кола. Крясъците на дамата привлякоха вниманието на пазаруващите и Рашо видя, че трима четирима души се спуснаха към паркинга. С последни усилия той дръпна чантата и бутна дамата с все сила назад. Чантата се озова в ръцете му. С периферното си зрение успя да види как жената пада назад, но нямаше повече време и с все сила хукна да бяга. Използваше прикритието на нощта и тъмните сенки, за да се измъкне от паркинга. След това хвана малките, добре познати му улички. Чу воя на сирени. Бягаше задъхан. Не спираше, не се оглеждаше. В снега се тичаше трудно, но трябваше да се отдалечи още. Когато прецени, че е достатъчно далече от мястото се спря. Огледа се, беше пусто. Намираше се в жилищен квартал, между два блока. Приближи се до един осветен вход, отвори чантата и намери това, което търсеше - портмонето. Имаше 182 лева, лични документи, банкови карти и някакви бележки. Взе само парите. Върна портмонето в чантата и я метна върху пощенските кутии.

    Извади само 15 лева, а останалите скри в дрехите си. За него това беше цяло състояние. Намери отворен магазин. Продавачката го гледаше с недоверие, но когато извади 15 лева и си плати, тя се успокои. Не взе много неща, но за тях това беше пир. Малка буца сирене, три парчета варена наденица, лютеница, топъл хляб и … шоколад.

    Радостта в очите на децата му изтри кошмарните спомени. Не изпита угризение, не се почувства долен и омърсен. Беше щастлив. Утре можеше до остане отново с малчуганите, да им се радва, да поиграе с тях, а вечерта щеше да отскочи до някой магазин. Може би щеше да им купи нови якета или пуловери, а може би ботуши. Утре щеше да реши. За първи път от месеци насам Рашо спа спокоен. Нямаше кошмари, не се будеше по десет пъти с черни мисли в главата, не се страхуваше.

    На сутринта се събудиха късно, сити и доволни. Имаше дори закуска – остатъците от вечерята. Днес си направиха снежен човек и се замеряха със снежни топки. На обяд Рашо извади шоколада – каква радост настана, какъв смях и викове на щастие. За първи път, след смъртта на жена си, Рашо чуваше тези звуци. Идеше му да полети.

    В късния следобед се отправи да намери малък квартален магазин и да подсигури вечерята. Минавайки покрай една будка с вестници, на заглавната страница, Рашо видя позната снимка – на жената с коженото палто. Беше мъртва, след като неизвестен нападател я беше бутнал по време на обир, тя си ударила лошо главата. Починала в болница. Заведено е дело срещу неизвестен извършител. Полицията няма следи. Причерня му. Краката му се подкосиха. Разтрепери се. Отиде и седна на близките стъпала. Не това искаше. Не искаше да убива, не искаше да отнема живот. Искаше само да нахрани децата си. С тази мисъл не можеше да живее, той не беше убиец. Заплака. Как стигна до тук? Какво се случи с живота му? Как да живее с мисълта, че е отнел живот за 182 лева? Толкова ли струваше живота, па макар и този на надутата, немилостива, зла жена? Как да продължи? Нима можеше вече да погледне децата в очите? Нима можеше да се храни и смее, да спи, да се радва, да обича? Беше ли достоен да живее?

    Решението беше на няколко метра пред него. Стана и отиде до патрулката на пътя. Извади и предаде останалите пари и направи пълни самопризнания. В съда не помоли за прошка, не поиска по – леко наказание, а само някой да се погрижи за двете му невръстни деца, останали без майка, а сега и с баща убиец.