За глухите камбаната бие два пъти…
ако имаш уши да чуеш!
Неделя имаше три дъщери. Много искаха мъжко, ама децата не се поръчват нийде. Каквото Бог даде. И Бог даде! Щедър откъм красота, но най-малката и най-хубавата беше и най-болнава. Куцаше даже. Но тая блага усмивка на бледите й устни едва ли ще я видиш на лицето на някой, който пращи от здраве. Той все е недоволен и ламти за още – я още здраве, я за още пари, за имоти. Туй племе човешко все е недоволно и ненаситно. Животните в природата – и там, каквото Бог е дал. А, ний? Давим се, повръщаме и пак с лошото око заничаме встрани. Сядаме на широките си части, ама често пъти чак в отвъдното…
Та, умря най-малката. С усмивка на уста. Нямаше и осем още, но орисаното не поглежда календара. Взима си своето, дължимото. Изпратиха чедото си и останаха само Велика и Петрана. Като малка Петрана не беше кой знае какво, но като поотхвръкна, стана красива мома. Всички шушукаха, че най-малката й сестра била дала от хубостта си на нея. Ама и глупости ...