За глухите камбаната бие два пъти…

                                                                                                            ако имаш уши да чуеш!

    Неделя имаше три дъщери. Много искаха мъжко, ама децата не се поръчват нийде. Каквото Бог даде. И Бог даде! Щедър откъм красота, но най-малката и най-хубавата беше и най-болнава. Куцаше даже. Но тая блага усмивка на бледите й устни едва ли ще я видиш на лицето на някой, който пращи от здраве. Той все е недоволен и ламти за още – я още здраве, я за още пари, за имоти. Туй племе човешко все е недоволно и ненаситно. Животните в природата – и там, каквото Бог е дал. А, ний? Давим се, повръщаме и пак с лошото око заничаме встрани. Сядаме на широките си части, ама често пъти чак в отвъдното…

   Та, умря най-малката. С усмивка на уста. Нямаше и осем още, но орисаното не поглежда календара. Взима си своето, дължимото. Изпратиха чедото си и останаха само Велика и Петрана. Като малка Петрана не беше кой знае какво, но като поотхвръкна, стана красива мома. Всички шушукаха, че най-малката й сестра била дала от хубостта си на нея. Ама и глупости, но най-трудно е да прекъснеш вече пуснат по течението слух и родителите й спряха да обръщат внимание на чутото. Растяха двете им дъщери и семейството добруваше. Докато не станаха момите за омъжване. Често пъти това беше началото на края на рахатя в някои семейства. Други се куртулисваха, ама тука не беше така. Е, хубаво се омъжи Велика в съседното село, момъкът кротък, къщовен, ама брат му Стоимен – карезлия човек, не мож’ се разбра с него, да излезеш на глава, дет’ се вика. Припрян, запретнат, както казват старите хора за човек, който винаги ще ти отвърне, ама не с добрем, с малки злобни очички и с резлив глас, който сякаш сече, сече. С една остра коса, която стърчеше на вси посоки, сякаш всичко у него беше със собствено мнение, несъгласувано с цялото, какво остава да се съгласува с другите хора. Е, какво  му хареса на него Петрана, с какво я омая, никой не можеше да каже, дори самата тя. Ходеше често при сестра си на гости и там го залюби. Когат’ ти кажат – сляпата неделя дошла,  да се не чудиш. Или онова орисаното понякога при някои се връща по два пъти, недоволно от платеното първия път.

   Ожениха се набързо. Родителите на Петрана никак не бяха съгласни, майчиното сърце винаги знае, усеща нередното, ама... И сватбата беше някак тиха, нерадостна. Сякаш всички бързаха да я приключат и да се приберат по домовете си. Не им спореше на гостите нито хапката, нито пийката. Прибраха се младите в къщата си и младоженецът  с ритник затръшна входната врата под носа на близки и далечни. Под носа на света. Не му трябваше никой, всеки да си гледа работата.

   Стоимен беше бръснар. Ходеха хората при него от немай-къде. Той беше един от първите в селото и хората нямаше къде другаде да ходят. Затова го посещаваха, ама с неохота. И не го заговаряха и бързаха да му платят и да си тръгнат. Но сега всичко беше различно. Хората се надяваха, че ще зърнат Петрана. Мълвата за нейната хубост беше обиколила всички къщи със скорост, която само един слух може да развие. Хубава и кротка беше младата булка, шеташе си къщата и дворчето и тихичко си пееше, нищо че лошият нрав на Стоимен се проявяваше с пълна сила. Като човек стъпил от скоро в семейни отношения с мерак и Петрана се надяваше, че нещата винаги могат да се поправят. Могат да бъдат красиви и нежни, топли. Но главицата на влюбената не можеше да проумее, че това може да се случи само с човек, който притежава способността да се види от страни и да оцени реално ситуацията. Да си вземе поука, казваха старите хора. Но който не вижда по-далече от собственото си его, едва ли…

   От първия ден изревнува жена си Стоимен. От всички, от целия свят, от слънцето, което сутрин обичаше да се любува на гледката на млада влюбена жена, търсеща своето малко щастие под небето. Забраняваше ù да говори с хората, да не излиза, да не се облича така, а иначе, да не се застоява пред огледалото, всъщност въобще да не се поглежда,  да не си ходи у техните, дори у сестра ù и брат му не я пускаше да ходи, ей го къде е съседният двор. Ама опитай се да възразиш на опака човек да видим какво ще стане – ще те залее с порой от безсмислици и ще съжалиш милион пъти, че си си отворил устата, в опита си кротко да обясниш, да дадеш възможност на доброто да покаже себе си. Когато няма кой да оцени, напразно е всичко. Съдбата обаче винаги дава шанс да стигнеш дъното, че и под него. Тя винаги дава шанс още на земята да живееш и в ада, и в рая, а не да чакаш да се възнесеш, за да ги опознаеш отблизо и да решиш къде искаш да пребиваваш. Съдбата винаги дава шанс да избереш как да живееш – дали в мир със себе си и с околните или във вечна вражда. И да, всичко започва от теб самия, от собствената ти градина. Ако ти е хубаво с лошото – моля, остави го докрай да те отрови и теб, и всичко около теб. Така и Стоимен. Не миряса, въпреки че Петрана му роди две прекрасни дъщерички. Той мразеше дори сянката, която вървеше неотлъчно до жена му. Луд човек. Вдигаше ежедневни скандали, посягаше, не се свенеше дори пред тия две малки душички, които си мислеха, че всичко извън дома е лошо, че те заслужават такъв живот, че за тях е отредено същото, че доброто е само в приказките. А, ако си изрод докрай, може така да извъртиш нещата, че да внушиш на децата, че мама е виновна, че мама си го проси и заслужава. Що за болен мозък трябва да си, дали заслужаваш семейство, което безразсъдно да съсипеш?

   Дострояваше един ден Стоимен пристройка до саята. От извратен страх майстори да не се заглеждат в жена му реши, че може да се справи сам. Ядосваше се, псуваше, чупеше греди и керемиди, но упорстваше в глупостта си да се прави на всемогъщ. Докато не падна от покрива и не счупи и двата си крака. Проклинаше всичко, светът му беше крив, ама най-виновна - жена му. Пулеха се децата насреща с малките си очички и се чудеха как така тате е паднал, а е виновна мама. Да объркаш психиката на децата – няма по-непростим грях на тая красива земя. Нямаше сега кой да работи в бръснарницата, нямаше кой да вади пари, Стоимен беше неподвижен. Петрана много пъти го беше наблюдавала, знаеше, че може да се справи не по-зле от мъжа си и настояваше тя да поеме бръснарницата. Отначало Стоимен се съпротивляваше остро, но виждайки, че дълго време няма да може да върши ежедневните си задължения нормално, се съгласи. Първата малка извоювана свобода за Петрана. Светна тая бръснарница, окъпана в светлина и смехове. Опашка от чакащи даже се появи. Някои мъже бяха придружавани от жените си, всеки изпитваше желание да общува с Петрана. С доброто си настроение и отношение тази жена привличаше всички. Обикнаха я и я уважаваха. Стоимен не даваше възможност на хората да я опознаят и да се докоснат до нещо добро, което променяше дори техния живот с хубаво. Защото общувайки с доброто, дори сам, без да искаш, променяш нагласите си към добро и изпитваш желание да вършиш само добро. Никой не оставаше равнодушен към това светло същество. Но филмите в главата на подозрителният Стоимен увеличиха сериите си и продължителността си. Измъчваше се от бяс в леглото, от безсилна злоба. Стигна до там, че обучи малките си дъщери да ходят да слухтят в бръснарницата и да му докладват всичко подробно. А неговият мозък щракаше всичко в цветове и звуци. Как въобще се понасяше сам този човек, как живееше двадесет и четири часа в денонощието заобиколен само от мрачните краски? Как не прихвана от доброто, осветило дома му и живота му? Тъмните очила не са ни дадени по рождение, те са наш избор!

   В гнева си Стоимен беше взел един чук и беше разбил гипса няколко дни по-рано от предвиденото, затова единият му крак не можа да зарасне правилно и той остана сакат. Суркаше този си крак сякаш да извести, че не е сам, че Рогатият е винаги с него и можеш да очакваш всичко. Затова хората щом го чуеха отдалече, заставаха нащрек. Стоимен нито се водеше, нито се караше, нито само вървеше. Карез и твай. Докрай! Всички бяха любовници на жена му, не се спираше и пред белите глави на някои старци, които идваха в бръснарницата, защото Петрана продължи да го замества, тъй като той не можеше да стои дълго време прав. И сега винаги седеше и се мусеше там, дуднеше и постепенно усилваше глас. Петрана се червеше пред хората и не знаеше как да постъпи. Все по-често се замисляше вече да се прибере у майкини си, но как да вземе децата с нея. Стоимен щеше да я убие.

   Една вечер, след поредния скандал, тя през сълзи изрече това, което замисляше от известно време. Пред очите на Стоимен причерня. Не че някога тъмните облаци се бяха разсейвали пред него, но сега особено се сгъстиха. Злобата се качи в гърлото му и малко остана да започне пяна да бълва. Едва изрече:”Само през трупа ми!” и замахна срещу Петрана с опакото на ръката. Как и къде беше застанала тая жена можеше да каже само случаят, подредил нещата така, че Стоимен улучи слаба точка около гърлото ù и тя се свлече безжизнена на пода. Всичко траеше колкото едно мигване с очи. Стоимен се уплаши не на шега пред строполилото се тяло на Петрана. Но бързо се окопити. Страхът да не бъде уличен му даде сили да се изправи и да вземе решение как да постъпи, за да прикрие безумното си дело. Навън беше вече  черна нощ, звездите на небето премигваха невярващо, а хората спяха спокоен и дълбок сън, какъвто се полага на всеки добър човек на този свят. Стоимен повдигна отпуснатото тяло, внимателно запристъпя към улицата, като се ослушваше във всички посоки. През две-три къщи имаше дълбок кладенец и там той възнамеряваше да захвърли Петрана, жена си, майката на двете му невръстни дечица, останали без време сиротинки. Свърши всичко това, прикри следите си и легна в двойното легло. Въздъхна дълбоко с мисълта, че нещо е завършено, без оглед на това какво е то. Заспа дълбоко, без сънища. На сутринта остави децата при майка си и каза, че отива да търси жена си при нейната майка, щото нещо вчера двамата се били поскарали, може да си е отишла без да се обади. Злото винаги с охота подава в устата готови отговори и само настроеното на неговите вълни сърце може да ги чуе и изрече, без да се съпротивлява, че върши нещо нередно. Нямаше нужда Стоимен да обяснява на тъща си нищо, можеше да си спести дрънканиците. Майчиното сърце не можеш го излъга. Още щом видя зет си на нейния праг, това изстрадало сърце се сви и до края на живота си не се отпусна повече. Роднините на Стоимен стигнаха в наглостта си до там, че тихомълком ù рекоха, ако иска другата ù дъщеря да е добре, нека не рови, нека мълчи.

   Намериха Петрана след няколко дни. Всички решиха, че е нещастен случай, че сама е сложила край на живота си. Знаеха за дрязгите помежду им и за нрава на Стоимен. Но тези наивни сърца човешки не можеха да допуснат, че нещо друго, по-лошо се е случило, че Стоимен може собствената си жена да убие и захвърли така. Нека почива във мир! Тя го заслужава! Но децата… Тях ги отгледа баба им и леля им. Велика плачеше скришом, но нищо не можеше да направи. Сама срещу толкова хора бори ли се?... Остави, времето ще съди!...

   След години голямата дъщеря се омъжи в добро семейство. Обичаха я, гледаха я, жал им беше на хората, че беше израснала без майчина ласка и се стремяха да компенсират всичко. След време и тя роди две момиченца, но погледът ù си остана плах, трепетлив, беше вечно нервна, сепната, стряскаше се и денем, и нощем, понякога се будеше през нощта с викове, без да казва защо, какво я тормози. То не беше трудно да се досети човек, колко ù беше осакатена психиката. Тя беше по-голямата, беше видяла повече неща, беше преживяла достатъчно. Един ден просто не издържа на натиска на запечатилото се в съзнанието ù тежко битие и скочи от първата по-висока сграда, която услужливо се беше изпречила на пътя ù.

   По-малката не помнеше нищо. Освен баба си и леля си, тя имаше и кака си, която ù беше като майка. Животът ù беше спестил повечето неща, за разлика от този на по-голямата. Тя също се омъжи, когато порасна, но имаше две прекрасни момченца. С очите на по-малкото гледаше и действаше дядо му Стоимен.

   Плете си плетката животът бавно и спокойно! Той не бърза, не среща никого по пътя си. Него неминуемо го срещат. Човеците…